Дин Кунц - Отвъдни очи

Вълната се спускаше към мен все по-близо и по-близо…

Стисках здраво мислите за Рия.

Вълната се разби…

Исусе!

… със съкрушителна мощ.

Изплаках.

— Слим! — извика ме настоятелно далечен глас.

Бях прикован за седалката. Бях нападнат, пребит, напердашен, удрян с чук…

— Слим!

Рия… Рия… единственото ми спасение!

Заедно с умиращите деца газех сред пламъците, погълнат от видения на изгорели и глозгани от огъня лица, спаружени и почернели крайници, хиляди ужасени очи, в които се отразяваха гърчещите и трепкащи червени езици на кладата… дим, заслепяващ дим се лееше през горещия и пукащ под… и надушвах горящата детска коса и пържещата се плът, прескачах падащи тавани и други отпадъци… и чувах жалостивите стенания и писъци, които бяха толкова многобройни и с такава сила, че се сплитаха заедно в странна мелодия и тя ме смразяваше до дъното на душата ми, въпреки огъня, в който се бях озовал… и тези бедни обречени души се щураха край мен — полудели учители и деца — и търсеха изход, но намираха вратите необяснимо затворени и блокирани, и после, мили Боже, всички деца пред очите ми — стотици — внезапно избухнаха в пламъци, а аз изтичах към най-близкото и се опитах да го скрия под себе си и да го угася, но аз бях призрак на това място, незасегнат от огъня и неспособен да променя случващото се, тъй че фантомните ми ръце преминаваха право през горящото момче, право през малкото момиченце, към което се обърнах след това, и докато техните писъци от ужас и болка се надигаха, аз също запищях, ревях и скимтях от гняв и разочарование, плачех и ругаех, и накрая изпаднах извън огнения ад, надолу в мрака, в тишината, в дълбините и покоя на мраморния гроб.

Нагоре.

Полека нагоре.

Към светлината.

Сивота и размазани образи.

Загадъчни форми.

След това зрението ми дойде на фокус.

Бях превит в седалката си, мокър и треперещ от пот. Комбито беше спряно и паркирано.

Рия се бе навела над мен, положила хладна длан на челото ми. През сияйните й очи емоциите се стрелкаха като ята рибки: страх, любопитство, симпатия, състрадание, любов.

Поизправих се и тя се отдръпна. Чувствах се слаб и все още доста замаян.

Бяхме на паркинга на супермаркета „Акме“. Редиците надянали оръфани одежди от зимна мръсотия коли бяха разделени от ниски стени от промазан със сажди сняг, наринат от снегорините по време на последната буря. Няколко пазаруващи се влачеха или бързаха през откритото пространство, косите, шаловете и пешовете на палтата им се ветрееха под поривите, доста по-силни, отколкото бяха, преди да припадна. Някои от пазаруващите бутаха пазарски колички с халтави колелца, които използваха не само да прекарват покупките си, но и за опора, понеже се хлъзгаха на предателски нашарения с ледени петна асфалт.

— Разкажи ми! — настоя Рия.

Устата ми беше пресъхнала. Можех да вкуся киселата пепел на обещаната — но все още неизпълнена — катастрофа. Езикът ми все залепваше за небцето и имах чувството, че е подпухнал. При все това, леко завалвайки думите и с глас, смазан до равен тон от масивния товар на умората, разказах на Рия за холокоста, който някой ден щеше да изтрие от лицето на света чудовищен брой от децата в йонтсдаунското основно училище.

Рия вече бе пребледняла от тревога за мен, но докато говорех, побледня още повече. Когато свърших, лицето й беше като йонтсдаунския замърсен сняг, а около очите й се бяха появили тъмни кръгове. Силата на ужаса й ми напомни, че тя имаше личен опит с мъчещи деца таласъми от дните, които бе стискала със зъби и нокти живота в сиропиталище, надзиравано от тях.

Накрая каза:

— Какво можем да направим?

— Нямам представа.

— Можем ли да предотвратим нещастието?

— Не мисля. Смъртните енергии, леещи се от тази сграда са толкова силни… всепоглъщащи. Пожарът изглежда неизбежен. Не мисля, че можем да го спрем по някакъв начин.

— Можем да опитаме! — каза Рия настоятелно.

Кимнах без ентусиазъм.

— Трябва да опитаме — допълни тя.

— Да, така е. Но първо… мотел, някъде, където можем да припълзим, да затворим вратата и поне за малко да разкараме от погледа си този омразен град.

Рия намери подходящо място само на две мили от супермаркета, на ъгъла на не твърде натоварено кръстовище. Мотел „Почивка за пътника“. Паркира пред рецепцията. Мотелчето беше едноетажно, с двайсетина стаи. Постройката имаше П-образна форма, с паркинга в средата. Късно следобедният здрач бе толкова дълбок, че големият неонов знак в оранжево и зелено вече бе включен; последните три букви на МОТЕЛ бяха изгорели и неоновите очертания на анимационно, прозяващо се лице бяха лишени от нос. „Почивка за пътника“ беше малко по-скапана от общата скапаност на Йонтсдаун, но ние не търсехме лъскава квартира и лукс; анонимността бе основната ни нужда, дори по-важна от работещо отопление и чистота, а „Почивка за пътника“ изглеждаше така, сякаш може да ни осигури именно търсеното нещо.