Дин Кунц - Отвъдни очи

Изругах на глас, понеже, въпреки че надхвърлях ограничението за скоростта само с две-три мили в час, бях сигурен, че дори и минимално нарушение ще е достатъчно, за да предизвика мъстта на властта в този управляван от демони град. Погледнах притеснено в огледалото за задно виждане. На покрива на патрулната червените лампи започнаха да мигат, импулси кървава светлина се стрелкаха през белия като морга пейзаж — ченгето щеше да тръгне след нас, което не беше обещаващо начало на тайната ни мисия.

— По дяволите — промърмори Рия, като се завъртя в седалката си, за да надникне през задния прозорец.

Преди патрулката да успее да излезе на пътя обаче, друга кола — опръскан с кал жълт „Буик“ — взе завоя, карайки по-бързо от мен, и вниманието на таласъма полицай се прехвърли върху този по-деен нарушител. Продължихме нататък недокоснати, а ченгето спря буика по петите ни.

Внезапен порив на вятъра вдигна милиарди снежинки от земята, втъка ги на секундата в сребърносива завеса и я шибна на пътя зад нас, скривайки от очите ми буика и нещастния му шофьор, а и полицая.

— На косъм — казах.

Рия не отговори. Пред и малко под нас се простираше Йонтсдаун. Тя се обърна отново напред, прехапвайки долната си устна, докато проучваше града, към който се спускахме.

Миналото лято Йонтсдаун ми се бе сторил мрачен и средновековен. Сега, в ледената хватка на зимата, беше дори още по-непривлекателен, отколкото в августовския ден, когато го зърнах за първи път. В мътната далечина димът с цвят на повръщано и парата, вдигаща се от комините на мръсната стоманолеярна изглеждаха по-тъмни и по-тежко заредени със замърсители от преди, като колони дим, изхвърляни от пушещи вулкани. Няколкостотин фута по-нагоре сивата пара се разреждаше и зимният вятър я накъсваше на парцали, но сернистият дим се разнасяше от планински връх към планински връх. Комбинацията от по-тъмни облаци и кисели жълти пари придаваше на небето вид на насинено от бой. И ако небесата бяха насинени, то градът под тях бе пребит, накълцан и смъртно ранен: струваше ми се, че това е не просто умиращо градче, а селище на смъртници, гробище с размерите на град. Редиците къщи — много от тях овехтели и всичките покрити с пласт от сив прах — и по-големи тухлени и гранитни сгради предишния път ме бяха навели на представата за средновековни постройки. Те все още притежаваха това анахронично свойство, макар че този път — с обезцветения от саждите сняг по покривите, с увисналите от стрехите мръсни шушулки и с жълтеникавия скреж, отбелязал се на повечето прозорци — те също изглеждаха някак си като редица след редица надгробни камъни в гробище за гиганти. А от разстояние вагоните в локомотивното депо силно напомняха грамадански ковчези.

Откъм града ме заливаха екстрасензорни еманации и почти всяко течение в това стигийско море беше тъмно, студено и страховито.

Пресякохме моста над сега замръзналата река, по който в неравни вълни под пода от метална решетка и отвъд дебелите железни перила стърчаха големи парчета назъбен лед. Гумите този път не пееха, а по-скоро издаваха писклив писък на един тон.

На отсрещната страна на моста рязко отклоних комбито на банкета и спрях.

— Какво правиш? — попита Рия, поглеждайки към лигавия бар и грил, пред който бях паркирал.

Сградата беше вдигната от циментови блокчета, боядисана в киселинно зелено. Избледнял червен емайл се белеше от входната врата, а макар че прозорците бяха покрити със скреж, те бяха и дебело омазани с мазнина и мръсотия.

Рия добави:

— Какво ще правим тук?

— Нищо — отвърнах. — Просто… искам да хванеш волана. Излъчванията… навсякъде около мен… леят се от всичко… Все едно накъде погледна, виждам… странни и ужасни сенки, които не са истински, сенки на смърт и предстоящо разрушение… не мисля, че в момента трябва да карам!

— Градът не ти е влиял така преди.

— О, напротив! Същото беше и предишния път, когато идвахме с Люк и Желето. Но не беше толкова зле. А и аз много бързо се овладях. Ще свикна отново с града, но ми трябва малко време. Точно сега… имам чувството… че са ме пребили.

Докато Рия се плъзгаше през седалката да поеме волана, аз излязох от колата и с омекнали крака я обиколих до другата страна. Въздухът беше хапещо студен; миришеше на масло, въглищен прах, бензинови изпарения, пържено месо от грила на съседното заведение и (бях готов да се закълна) сяра. Качих се на седалката за пътника, хлопнах вратата и Рия ни изведе от банкета, плавно насочвайки колата обратно в движението.