Дин Кунц - Отвъдни очи

С този зловещ образ като наш последен значим поглед към Гибтаун пътуването на изток и север през Флорида започна мрачно, почти тъжно. Дори музиката на „Бийч Бойс“ и „Бийтълс“, „Дикси Къпс“ и „Фор Сизънс“ не можеше да подобри настроението ни. Притъмнялото небе висеше над нас като оловен покрив, чиято тежест сякаш притискаше света и заплашваше да се срути върху главите ни. Влизахме и излизахме през бури. На моменти бляскав сребърен дъжд нарязваше сивия въздух, но не го освежаваше, отразяваше пътя пред нас, но въпреки това сякаш правеше асфалта още по-черен, стичаше се в разтопени поточета по макадама отстрани или пък бълбукаше и кипеше от канали и канализационни оврази. Там, където излизахме от дъжда, често се сблъсквахме с фина пепелива омара, която висеше по кипарисите и боровете и донякъде успяваше да придаде на флоридските храсталаци вид на английски блата. След здрачаване влязохме в мъгла, на някои места доста гъста. С Рия почти не говорихме през тази първа част на пътуването ни, сякаш се бояхме, че нещо от казаното може да ни депресира още повече. Като мерило на мрачното ни настроение може да се използва първият хитов запис на „Сюприймс“ — „Когато светлината на любовта грейне в нейните очи“, който бе качил класациите преди шест седмици и бе същинско въплъщение на термина „скоклив“, но на нас не ни звучеше като химн на радостта, а по-скоро като опело — и другите песни от радиото се спускаха в ушите ни със същия мрачен ефект.

Вечеряхме в западнало крайпътно кафене, в сепаре до осеяните с петна от мухи и оплискани от дъжда прозорци. Всичко в менюто беше или пържено, или пържено на фритюрник, или панирано и пържено.

Един от седналите на високите столове до тезгяха шофьори на камиони беше таласъм. От него се изливаха парапсихични образи и с отвъдните си очи видях, че често използва подобния си на танк камион да прегазва невнимателни шофьори по инак пустинните платна на флоридската магистрала, да ги избутва и изтласква в каналите, където те остават в капан в колите си и се давят, или в блатата, където смрадливата, лепкава тиня ги всмуква в дълбините. Долових също, че той ще убие още мнозина невинни в предстоящите нощи, може би дори още тази, макар че не усетих да представлява някаква опасност за нас с Рия. Копнеех да си извадя ножа от ботуша, да се промъкна зад него и да му прережа гърлото. Но се въздържах заради предстоящата ни важна мисия.

По пътя през Джорджия спряхме да пренощуваме в паянтов мотел до магистралата не защото беше особено привлекателна странноприемница, а защото изтощението внезапно ни облада насред изолиран и обезлюден участък, където нямаше къде да намерим други стаи. Матракът се оказа на буци, а износените пружини не му осигуряваха опора. Секунди след като угасихме лампите, вече чувахме невероятно големи хлебарки да търчат по напукания линолеум на пода. Бяхме твърде изморени — и твърде уплашени от бъдещето може би, — за да ни пука. След няколко минути и една сладка целувка вече спяхме.

Отново сънувах дълъг, сумрачен тунел, недостатъчно осветен с мъждиви и твърде раздалечени кехлибарени лампи. Таванът беше нисък. Стените бяха странно груби, макар че не можех да позная материала, от който бяха изработени. Отново се събудих, треперейки от ужас, със заседнал в гърлото писък. Без значение колко се мъчех, не можех да си спомня нищо, което се е случило в кошмара — нищо, с което да обясня бясното тупкане на сърцето си.

Яркият дисплей на часовника ми разкри, че е три и десет сутринта. Бях спал само два и половина часа, но знаех, че тази нощ няма да почивам повече.

До мен в лишената от светлина стая, все още потънала в дълбок сън, Рия стенеше, пъшкаше и трепереше.

Зачудих се дали и тя тича по същия зловещ тунел, който участваше и в моя кошмар.

Спомних си другия знаменателен сън, който споделяхме миналото лято — гробището на хълма, покрито с гора от надгробни камъни. Този сън се бе оказал знамение. Ако споделяхме и друг кошмар, можеше да сме напълно сигурни, че и той представлява предсказание за опасност.

Заканих се на сутринта да попитам Рия каква е била причината за стенанията и тръпките й през нощта. С малко късмет източникът на кошмара й щеше да се окаже по-прозаичен от моя — мазната храна в крайпътното заведение.

Междувременно лежах по гръб в мрака и слушах собственото си тихо дишане, сънения шепот на Рия и от време на време — мятането й и непрестанните трескави проучвания на многокраките хлебарки.