Дин Кунц - Отвъдни очи

Сряда сутрин — 18 март — карахме, докато не намерихме „Стъки“ на един крайпътен паркинг. По време на относително свястната закуска с бекон, яйца, грис, вафли и кафе попитах Рия за нейния сън.

— Снощи ли? — попита тя и се намръщи, докато попиваше яйчения жълтък с парче препечен хляб. — Спах като пън. Не съм сънувала!

— Сънува — уверих я.

— Наистина ли?

— Доста продължително.

— Не си спомням.

— Много стенеше. Риташе чаршафите. Не само снощи, но и по-миналата нощ също.

Рия примигна и застина с парчето хляб наполовина вдигнато към устата й.

— О. Ясно. Имаш предвид… че си се събудил от собствения си кошмар и си ме видял да се боря с моя?

— Точно така.

— И се чудиш дали…

— … дали отново споделяме един и същ сън… — разказах й за странния тунел и слабите и смътно примигващи лампи. — Събуждам се с усещането, че нещо ме преследва!

— Какво?

— Нещо… нещо… не знам.

— Е — заяви Рия, — ако съм сънувала нещо такова, то не го помня! — и пъхна парчето напоена с яйце филийка в устата си, подъвка и преглътна. — Значи и двамата имаме лоши сънища. Това не ги прави непременно… предсказания. Бог знае, че имаме добра причина да не спим хубаво. Напрежение. Нерви. Като се има предвид накъде сме тръгнали, несъмнено ни очакват кошмари. Нищо не значи!

След закуска оставихме много път зад гърба си. Дори не спряхме за обяд, а когато заредихме бензин, в магазина на „Мобайл“ купихме крекери и сладкиши.

Постепенно оставяхме субтропическата жега зад гърба си, но времето се подобряваше. Докато прекосим половината Южна Каролина, небесата вече бяха безоблачни.

Странно — или пък не, — хубавият светъл ден изглеждаше — поне за мен — не по-ясен от начупения бурен следобед, по време на който бяхме напуснали залива. Мракът ни чакаше в борова гора, която се издигаше недалеч, обграждаше и двете страни на пътя и здрачът там сякаш бе жив и наблюдателен, като че ли търпеливо чакаше възможност да се втурне, да ни обгърне и да ни изсмуче костите. Дори там, където суровата, месингова светлина на слънцето се сипеше в пълната си тежест, пак виждах пришествието на сенки и неизбежността на настъпващата нощ. Не бях в добро настроение.

Късно в сряда вечерта спряхме в Мериленд в по-добър хотел от онзи в Джорджия — хубаво легло, килим на пода и без щъкащи насекоми.

Бяхме дори по-уморени, отколкото предишната нощ, но не потърсихме незабавно съня. Вместо това — донякъде за наша изненада — правихме любов. И още по-изненадващото беше, че бяхме ненаситни. Започна се със сладки, протяжни движения, с дълги и леки тласъци, с меки контракции и лениво стягане на мускулите и почти като на забавен кадър — надигане и отпускане, и галене, като любовници в арт филм, който е сниман със сладост и странна срамежливост все едно се сливаме за първи път в живота си. Но след малко включихме в акта страст и енергия, които бяха неочаквани и в началото необясними в светлината на дългите часове зад волана, които току-що бяхме преживели. Никога не бях усещал разкошното тяло на Рия по-елегантно и чувствено изваяно, по-зряло и налято, нито по-топло или по-щедро, нито по-копринено — не го бях усещал по-ценно от сега. Ритъмът на нейното забързващо се дишане, тихите й викове на наслада, внезапните й изпъшквания и кратки стенания и настоятелността, с която дланите й изучаваха моето тяло и след това ме придърпваха към нея — тези изрази на нарастващото й въодушевление хранеха и моята собствена възбуда. Започнах буквално да се треса от удоволствие и всяка превъзходна тръпка преминаваше като електрическо течение от мен към нея. Тя се покатери по стълбата на оргазмите към останалите без дъх висини и при все мощната експлозия, която сякаш ме изпразни от кръв и костен мозък, а не само от семе, не усетих и най-малката загуба на скорост, а останах с Рия, издигах се към пик на еротично и емоционално удоволствие, каквото не бях познавал досега.

Както бяхме правили и преди — макар и не с такъв интензитет и мощ като сега, — ние се любехме страстно, за да забравим, да отречем, да избегнем самото съществуване на закачулената и нарамила косата си Смърт. Опитвахме се да избегнем и заобиколим предстоящите истински опасности и настоящите истински страхове. В плътта търсехме уединение, временен покой и сила чрез споделяне. Вероятно се надявахме освен това и да се изтощим един друг дотам, че и двамата да не сънуваме.

Но кошмарът се върна.

Открих, че се намирам отново в слабо осветения тунел, тичам ужасен от нещо, което не виждам. Давах глас на паниката си чрез твърдото, плоско ехо от стъпките ми по каменния под.