Дин Кунц - Отвъдни очи

Гибтаун е зимният дом на множество лунапарковци от почти всички пътуващи шоута в източната половина на страната, не само на трупата на „Сомбра Брадърс“. Понеже лунапарковците са като начало отцепници или отхвърленици, които не намират място в стандартното общество, много шоута (за разлика от „Сомбра Брадърс“) не задават въпроси, когато наемат нови работници или се свързват с нови концесионери, и сред честните отцепници има и малцина — наистина малцина — тежки случаи, криминални типове. Следователно, ако знаете кого да търсите в Гибтаун и ако сте известен като доверен член на обществото, можете да се снабдите с почти всичко, което ви се прииска.

Аз исках няколко хубави револвера, които да правят големи дупки, два пистолета с нелегални заглушители, рязана пушка и напълно автоматична карабина, поне сто паунда от някакъв пластичен експлозив, детонаторни капачки с вградени таймери, дузина ампули соден пентотал, пакет хиподермични спринцовки и няколко други предмета, които не е лесно да намериш в близкия „Кей-Март“ или „Сейфуей“. Във вторник сутринта за половин час няколко дискретни въпроса ме заведоха при Норланд Бекуърт-Плъзгавия Еди, концесионер, който пътуваше с голяма трупа и прекарваше сезона най-вече в Средния запад.

Плъзгавия Еди не изглеждаше ни най-малко гладък. Всъщност изглеждаше изсъхнал. Имаше остра коса с цвят на пясък и въпреки флоридското слънце беше блед като прах в древен гроб. Кожата му бе съсухрена, с паяжини от бръчки, а устните му бяха толкова сухи, че изглеждаха люспести. Очите му имаха странна отсянка на блед кехлибар, като пожълтял на слънцето вестник. Носеше колосани каки панталони и риза в същия цвят, която пукаше тихо и шушнеше при всяко негово движение. Ниският му, но стържещ глас ме подсещаше за горещ пустинен вятър, люлеещ мъртъв храст. Страстен пушач, който държеше по пакет „Кемъл“ под ръка до всяко кресло наоколо, за Плъзгавия Еди спокойно можеше да се каже, че е опушен като парче пушено свинско.

В дневната на фургона на концесионера светлината бе мъждива и смърдеше на застоял цигарен дим. Мебелите бяха тапицирани в тъмнокафяв винил, имитация на зърнеста кожа; имаше масички от стомана и стъкло и подходяща по стил маса за кафе, на която бяха захвърлени броеве на „Нашънъл Инкуайърър“ и няколко списания за оръжие. Светеше само една от трите лампи. Въздухът бе сух и студен. Всички прозорци бяха покрити с дебели, дръпнати докрай пердета. Като изключим цигарената воня, почти можех да повярвам, че се намираме в сейф за специално съхранение, където температурата, светлината и влажността внимателно се контролират, за да предпазят деликатни обекти на изкуството или крехки документи.

Дъждът бе спрял почти призори, но отново поде, когато стигнах до дома на Плъзгавия Еди. Вътре звукът от ръмежа бе странно приглушен, сякаш целият фургон бе обвит в тежки завеси като тези на прозорците.

Превит в кафявото си винилово кресло, Плъзгавия Еди ме изслуша безстрастно и без да прекъсва декламацията на дългия ми и странен списък за пазаруване.

Дърпаше си силно от цигарата, която стискаше с тънките си пръсти, обезцветени и с никотинови петна. Когато свърших да изброявам какво искам, не зададе нито един въпрос дори с жълтите си като пергамент очи. Просто ми сподели цената и когато му дадох половината от сумата като депозит, допълни:

— Ела пак към три следобед.

— Днес?

— Да.

— Можеш да доставиш всичкото това за няколко часа?

— Да.

— Търся качество!

— Естествено.

— Пластичният експлозив трябва да е много стабилен, да не е опасен за боравене.

— Не продавам боклуци.

— А пентоталът…

Еди блъвна смрадлива струя дим и заяви:

— Колкото по-дълго говорим, толкова по-трудно ще ми бъде да събера нещата до три следобед.

Кимнах, станах и тръгнах към вратата. Обръщайки се за последно към него, попитах:

— Не си ли любопитен?

— За кое?

— Ами какво съм намислил — казах.

— Не.

— Сигурно се чудиш…

— Не.

— На твое място щеше да ми е интересно, когато при мен идват хора, които търсят неща като тези. На твое място щях да искам да знам в какво се забърквам!

— Точно затова не си на мое място — отвърна Еди.

Когато дъждът спря, локвите бързо попиха в земята и листата се отцедиха, а остриетата на тревата полека се надигнаха от превитата поза, в която пороят ги бе принудил да се наведат, но небето не се изясни; висеше ниско над брега на Флорида. Стичащите се на изток калища на тъмните облаци изглеждаха гнили и гнойни. Натежалият въздух не ухаеше на чисто, както е редно след хубав дъжд; във влажния ден витаеше странна миризма на мухъл, сякаш бурята бе довяла откъм залива някакъв странен заразен газ.