Дин Кунц - Отвъдни очи

Една вечер в седмицата преди Коледа, докато Рия и Лаура пазаруваха, а ние с Джоъл пиехме бира и похапвахме пуканки с вкус на сирене, и играехме на пинакъл за две ръце, домакинът ми бе погълнал достатъчно бутилки от „Блу Рибън“ на „Пабст“, за да изпадне в прочувствено настроение толкова плътно и сладко, че рискуваше кома, ако беше диабетик. В това настроение не искаше да говори за друго освен за многообичаната си жена. Лаура била толкова нежна (каза той), тъй мила и любвеобилна и щедра, и била също и умна, и хитра, и можела да убеди студена свещ да се запали, без да й трябва кибрит. Вероятно не била светица (по негови думи), но ако по наше време имало друг човек да стъпва по земята по-близо до светостта, дявол го взел, ако знаел кой бил той. Джоъл ме увери, че ключът към разбирането на Лаура — и разбирането защо тя е избрала него — е в осъзнаването на това, че е от редките хора, които никога не се впечатляват от повърхностите — от външния вид и репутацията — или първите впечатления. Тя си имала начин да наднича по-дълбоко в хората — не екстрасензорен като способността ни с Джоъл да виждаме през таласъмските маски, а просто добро старомодно прозрение. В Джоъл видяла човек, чиято любов и уважение към нея били почти безгранични и който — при все чудовищното си лице — бил по-мил и по-способен да се обвърже дълбоко, отколкото много други мъже.

Тъй или иначе тази понеделнишка вечер — 16 март, — когато ние с Рия разкрихме намеренията си да пренесем войната на територията на таласъмите, Лаура и Джоъл реагираха, както очаквахме. Тя се намръщи и сивите й очи потъмняха от притеснение, докосваше ни и ни прегръщаше повече от обичайното, сякаш всеки физически контакт беше допълнителна нишка в паяжината на привързаността, която би могла да ни прилепи към Гибтаун и да ни възпре да дебаркираме на опасната си мисия. Джоъл крачеше нервно, свел надолу деформираната си глава, сгърбил масивните си рамене; след това седна на дивана и се въртеше трескаво, скочи отново и продължи да обикаля — като през цялото време спореше срещу плана ни и се опитваше да ни разубеждава. Но ние не бяхме склонни да се отказваме нито заради привързаността на Лаура, нито заради логиката на Джоъл, защото бяхме млади и горди, и пълни с праведност.

До средата на вечерята, когато разговорът най-сетне се прехвърли на други теми, започна да ми се струва, че семейство Тък колебливо са приели неизбежността на кръстоносния ни поход, но Джоъл внезапно пусна вилицата и ножа си, удари ги в чинията си, разтърси прошарената си глава и възобнови дискусията:

— Това си е проклето самоубийствено решение, такова си е! Ако идете в Йонтсдаун с идеята да изтриете от лицето на земята това гнездо на таласъми, вие просто се обричате на самоубийство! — той раздвижи масивната си, подобна на парна лопата челюст, сякаш в този несъвършен костен механизъм се бяха заклещили няколкостотин важни думи, но когато най-сетне продължи, просто повтори: — Самоубийство!

— И точно сега, когато се открихте един друг — добави Лаура, пресягайки се през масата да докосне нежно ръката на Рия, — имаш цял куп причини да живееш!

— Нямаме намерение да влезем в града и да обявяваме кои сме — увери ги Рия. — Това не ви е стрелбата в „О’Кей корал“. Ще процедираме внимателно. Първо трябва да научим колкото се може повече за таласъмите, като например защо са толкова много на едно място.

— А и ще сме добре въоръжени — додадох.

— Не забравяйте, че имаме огромно предимство — добави Рия. — Ние можем да ги виждаме, но те не знаят, че сме способни на това. Ние сме призраци, които развихрят партизанска война.

— Да, но те те познават — напомни й Джоъл.

— Не — отвърна тя и поклати глава. По лъскавата й черна коса се запрескачаха полунощно сини отблясъци. — Познават ме в стария ми вид, когато бях блондинка с малко по-различно лице. Смятат, че тази жена е мъртва. И по определен начин… е така.

Джоъл се взираше разочаровано в нас. Третото око на издяланото му от гранит чело бе мистично кално оранжево и изглеждаше пълно с тайни видения от апокалиптично естество. Клепачът му се затвори. Той склопи и другите си две очи и въздъхна дълбоко — израз на отчаяние и дълбока тъга.

— Защо? Защо, дявол ви взел? Защо изпитвате нуждата да се впуснете в тази лудост?

— Заради годините, прекарани в сиропиталището под ботуша им — каза Рия. — Искам да отмъстя за това!

— И заради братовчед ми Кери — додадох.

— За Желето Джордан — каза Рия.