Дин Кунц - Отвъдни очи

Дните ни сега оцветяваше лек полъх на меланхолия, като далечни пипала на тъжна, макар и неясно доловима песен, което не идваше да каже, че сме били тъжни (понеже не бяхме) или пък че сме видели твърде много и сме научили прекомерно за мрака, за да сме щастливи. Често и дори обичайно бяхме щастливи. В умерени дози меланхолията може да бъде странно успокоителна, мрачно-сладка; може, като осигурява контраст, да придаде изключителна острота на щастието, особено на удоволствията на плътта. Този балсамен понеделнишки следобед с Рия се припичахме на слънце и в леко меланхоличното си настроение знаехме, че когато се върнем във фургона си, ще правим любов и нашето единение ще е почти непоносимо интензивно.

На всеки кръгъл час радиото ни разказваше новината за Кити Дженовезе, която била убита в Ню Йорк преди два дни. Трийсет и осем от съседите й в „Кю Гардънс“ чули ужасените викове за помощ и гледали от прозорците си как нападателят многократно наръгва Кити с нож, оттегля се, после се връща да я намушка отново и накрая я убива на прага на собствената й къща. Никой от трийсет и осемте не отишъл да й помогне. Полицията получила обаждане едва след като от смъртта на момичето минал половин час. Два дни по-късно новината все още бе водеща в предаванията, а цялата страна се опитваше да разбере какво казват за безчовечността кошмарните събития в „Кю Гардънс“; за загрубяването, за изолацията на съвременните модерни мъже и жени. „Просто не искахме да се замесваме“ — твърдяха трийсет и осемте свидетели, сякаш това да си от същия вид, възраст и общество като Кити Дженовезе не е достатъчно съучастие, че да предизвика милост и състрадание. Разбира се, както ние с Рия знаехме, част от тези трийсет и осем души вероятно не бяха хора, а таласъми, възхитени от болката на умиращата жена и от емоционалните преживявания и вината на безгръбначните зяпачи.

Щом новините свършиха, Рия изключи радиото и каза:

— Не всичкото зло на света идва от таласъмите.

— Не.

— Способни сме сами да вършим извращения.

— Даже много способни — съгласих се.

Тя помълча известно време, вслушана в далечните крясъци на чайките и в нежните вълни, които тихо се плискаха по брега. Най-сетне каза:

— Година след година чрез смъртта, страданията и жестокостта, които таласъмите разнасят, те изтласкват добротата и честността и ги натикват във все по-малък ъгъл. Живеем в свят, който става все по-студен и зъл — най-вече заради тях, но не са виновни само таласъмите; свят, в който младото поколение получава все по-лоши и по-лоши примери. Което гарантира, че всяко ново поколение ще бъде по-малко състрадателно от предишното. Всяко ново поколение ще има по-голяма търпимост към лъжи и убийства и жестокост. Намираме се само на двайсетина години от масовите убийства на Хитлер, но дали повечето хора си спомнят случилото се и изобщо дали им пука? Сталин е убил поне три пъти повече народ от Хитлер, но никой не споменава за това. Сега в Китай Мао Дзедун убива милиони и смазва още милиони в робски трудови лагери, но дали чуваме гневни викове? Тенденцията няма да бъде обърната, освен ако…

— Ако?

— Ако не направим нещо с таласъмите.

— Ние ли?

— Да.

— Ние с теб?

— Като за начало да — ние с теб.

Останах проснат по гръб, със затворени очи.

Преди Рия да заговори, имах чувството, че слънцето се стича право през мен и в земята, сякаш съм напълно прозрачен. В тази въображаема прозрачност бях намерил доза разтоварване и облекчение, свобода от отговорността и от по-мрачните намеци на последните новини по радиото.

Внезапно обаче, щом се замислих върху думите на Рия, останах с усещането, че съм като забоден с топлийка от слънцето, неспособен да мръдна, хванат в капан.

— Не сме в състояние да направим нищо — казах измъчено. — Или поне нищо, което да се отрази по-сериозно на ситуацията. Можем да се опитаме да изолираме и убиваме таласъмите, които срещаме, но вероятно има милиони таласъми. Избиването на няколко дузини или няколкостотин няма да има съществен ефект!

— Можем да правим нещо повече, отколкото да убиваме онези, които идват при нас — възрази Рия. — Несъмнено сме способни да постигнем много повече!

Не й отговорих.

На двеста ярда на север чайките претърсваха плажа за парченца храна — малки мъртви рибки, захвърлени от вчерашната тълпа остатъци от хотдог. Треперливите им и алчни далечни крясъци ми се сториха студени, печални и самотни.

Рия додаде: