Дин Кунц - Отвъдни очи

Рия така и не се обърна да погледне назад.

Знаеше , че я следвам.

Въпреки че зората наближаваше, нощта бе много тъмна, а в гората бе още по-тъмно. При все че бях практически сляп под това покривало от борови иглички и дървесен листак, и двамата не забавихме особено скорост. Както преливахме от адреналин, струваше ни се, че изискваме и получаваме от парапсихичните си способности повече, отколкото когато и да било, защото интуитивно откривахме най-лесния път през горите, преминавахме от една тясна пътека към друга, проправяхме си път през прегради от храсталаци в най-слабите им точки, скачахме от голяма варовикова скала към паднало дърво, през малък поток, по протежение на друга дивечова пътека, сякаш бяхме нощни твари, родени за нощно преследване, и макар да продължавах да скъсявам разстоянието помежду ни, все още бях на поне двайсетина фута от Рия, когато излязохме от гората на върха на полегат хълм и се втурнахме надолу…

… сред едно гробище.

Пързулнах се и се спрях, опрян във висок паметник, и се втренчих с ужас в простиращото се по склона гробище. Беше голямо, макар и да не продължаваше до безкрай, както в съня, който Рия ми беше разказала. По терасирания склон стърчаха стотици и стотици правоъгълници, квадрати и кули от гранит и мрамор, и повечето от тях бяха достатъчно ясно очертани, понеже на дъното имаше път, осветен от живачни прожекторни лампи, които добросъвестно озаряваха долната част на гробището и създаваха ярък фон, на който всички плочи по по-високите тераси се виждаха отлично. Нямаше сняг, както в съня, но живачните кълба създаваха белезникава светлина със смътна следа от синкаво, в която тревата на гробището изглеждаше заскрежена. Надгробните плочи сякаш носеха калъфки от лед, а вятърът люлееше дърветата достатъчно силно да изтърси от тях куп семена, екипирани с рошави, бели мембрани за лесно разпръсване с вятъра, и тези семена кръжаха във въздуха и се носеха към земята, сякаш са снежинки, тъй че ефектът бе стряскащо подобен на зимната гледка в кошмара.

Рия не спря. Тя отново разширяваше разстоянието помежду ни, следвайки криволичеща пътека надолу през надгробните камъни.

Почудих се дали е знаела, че тук има гробище или и за нея появата му е не по-малък шок, отколкото за мен. Рия бе идвала на йонтсдаунския панаирен парцел и предишните години, така че може да се бе разхождала до края на ливадата, да е минала през гората и да е излязла на върха на този хълм. Но ако е знаела, че гробището е тук, защо тогава бе хукнала по този път? Защо не бе тръгнала в друга посока и не бе направила поне малко усилие да промени съдбата, която и двамата знаехме, че е видяла в съня?

Знаех отговора на този въпрос — тя не искаше да умре… и същевременно копнееше за това.

Страхуваше се да ме остави да я хвана.

И същевременно искаше да я уловя.

Не знаех какво ще се случи, когато я докопам в ръцете си. Но знаех, че не мога просто да обърна гръб и не мога да стоя тук на купчината кости, докато и аз се превърна в паметник като тези около мен. Последвах Рия.

Тя не се бе обърнала назад на поляната или в гората, но сега погледна през рамо да види дали още я следвам, затича се, обърна се отново и отново се затича, но вече не бързаше толкова. На последния склон осъзнах, че докато бяга, тя пищи — ужасен вой на мъка и страдание — и след това успях да преодолея разделящото ни разстояние, сграбчих я и я обърнах към мен.

Рия хълцаше и когато очите й се срещнаха с моите, ме гледаше като подгонен заек. За секунда-две тя се опитваше да се взира право в мен, после се отпусна в ръцете ми и за миг си помислих, че е видяла в очите ми нещо, от което имаше нужда, но всъщност бе станало точно обратното — тя бе видяла нещо, което я бе ужасило още повече. Рия се отпусна на гърдите ми не като любовница, търсещ ответна страст, а като отчаян враг, притискаше се към мен, за да се увери, че смъртоносният удар ще бъде толкова добре прицелен, колкото е възможно. В началото не усетих болка, само разрастваща се топлина, а после погледнах надолу и видях ножа, който тя бе забила в мен, и за миг бях сигурен, че в крайна сметка всичко се случва не в реалността, а е просто поредният кошмар.

Собственото ми острие. Рия го бе извадила от гърлото на мъртвия заместник-шериф. Стиснах ръката, с която държеше ножа, и я удържах да не го завърти в тялото ми, така че нито можеше да го извади, нито да ме удари отново. Ножът се беше забил на около три инча вляво от пъпа ми, което беше по-добре, отколкото ако бях наръган в средата на корема, където със сигурност щяха да са пронизани и стомахът, и червата ми, и ударът да ме обрече на сигурна смърт. Но въпреки това раната беше лоша, Исусе, все още не изпитвах болка, но разширяващата се топлина се превръщаше в пареща жега. Рия се бореше да изтръгне ножа от мен, а аз също толкова упорито се съпротивлявах да ни държа сковани в прегръдка, и препускащият ми ум видя само едно решение. Също като в съня наведох глава, притиснах устни към гърлото й…