Дин Кунц - Отвъдни очи

Казах:

— Сключила си сделка с дявола!

— Ако те са дяволи, то тогава ние сме богове, защото сме ги създали — възрази Рия.

— Това е увъртане — отрязах. — А не водим някакъв проклет дебат.

Рия не каза нищо. Просто се сви на кълбо и заплака сърцераздирателно.

Исках да стана, да отключа вратата, да изскоча на чист въздух и да тичам, просто да тичам и тичам завинаги. Но в притурка към вкаменяването на плътта душата ми сякаш също се бе превърнала на камък и този допълнителен товар правеше невъзможно за мен да се надигна от креслото.

След може би минута, по време на която и двамата не успяхме да измислим какво да кажем, накрая наруших тишината:

— Е, и какво, по дяволите, ще правим оттук нататък?

— Ти няма да сключиш… споразумението — констатира Рия.

Дори не си дадох труда да отговоря на този въпрос.

— Значи… значи съм те загубила — додаде тя.

Аз също плачех. Тя беше загубила мен, аз пък губех нея. Накрая казах:

— В името на другите като мен… другите, които ще дойдат… би трябвало да ти счупя врата незабавно. Но… Бог да ми е на помощ… не мога. Не мога. Не мога да го сторя! Така че… ще си събера нещата и ще се махна. Ще ида в друг лунапарк. Ново начало. Ние ще… забравим.

— Не — отвърна Рия. — Твърде късно е за това!

С опакото на дланта избърсах част от сълзите от очите си.

— Твърде късно ли?

— Ти си извършил твърде много убийства тук. Убийствата и специалната ти връзка с мен са привлекли внимание.

Не просто имах чувството, че някой е минал по гроба ми — усетих някой да танцува по него, да блъска с крак отгоре. Въпреки цялата заобикаляща ме жега ми се струваше, че сега е нощ през февруари, а не през август.

Рия додаде:

— Единствената ти надежда беше да видиш нещата от моята гледна точка и да сключиш същото споразумение с тях, което имам аз.

— Ти наистина ли… ще ме предадеш?

— Не исках да им казвам за теб… не и след като те опознах.

— Тогава недей.

— Ти още не си разбрал! — Рия потрепери. — В деня, когато те срещнах, преди да осъзная какво ще значиш за мен, аз… намекнах на един от тях… споменах му, че съм по петите на нов ясновидец. Така че те чакат доклад.

— Кой? Кой от тях?

— Онзи, който е шефът тук… в Йонтсдаун.

— Шефът сред таласъмите ли имаш предвид?

— Той е особено хитър, дори за един от тях. Видял е нещо специално да се случва между теб и мен и е доловил, че ти си необикновен човек, онзи, за когото съм намекнала. Така че настояваше да потвърдя това. Не исках. Опитах се да излъжа. Но той не е глупав. Не е лесно да го подведеш. Продължаваше да ме притиска. „Кажи ми за него — настояваше. — Кажи ми за него или нещата помежду ни ще се променят. Вече няма да имаш имунитета ни!“ Слим, не разбираш ли? Нямах… нямах избор!

Долових движение зад гърба си.

Обърнах глава.

Лайсъл Келско излезе от тесния коридор, който водеше към дъното на фургона, и пристъпи в дневната.

Келско стискаше в ръка револвера си — „Смит и Уесън“ 45-и калибър, — но всъщност не се целеше в мен, понеже, предвид предимствата на изненадата и полицейския авторитет, той не смяташе, че ще има нужда да стреля с оръжието. Държеше го настрани, с насочено към пода дуло, но беше в състояние да го завърти и да стреля и при най-малкия признак за проблеми.

Изпод суровото, намръщено и грубовато човешко лице ми се хилеше таласъмът. Под рошавите вежди на човешката му дегизировка виждах течната лава на демонските очи, обкръжени от напукана, удебелена кожа. Отвъд жестоката черта на човешката уста се намираше таласъмската муцуна със зловещите й остри и закривени зъби. Когато за първи път бях видял таласъма Келско в кабинета му в Йонтсдаун, бях впечатлен колко по-злонамерен и яростен ми се струва той в сравнение с мнозина от рода му — и колко по-грозен. Напуканата му и сбръчкана плът, изсъхналата кожа, мазолестите устни, пришки, брадавици и разнообразни белези сякаш подчертаваха сериозната му възраст. Рия бе споменала, че някои таласъми живеят до хиляда и петстотин години, че и повече, и не беше трудно да повярвам, че този звяр, която се назоваваше Лайсъл Келско, е толкова древен. Вероятно бе живял трийсет или четирийсет човешки живота, местейки се от една самоличност към друга, убивайки хиляди от нас с отминаването на вековете, пряко или непряко измъчвайки други десетки хиляди, и всички тези животи и години тази вечер го бяха довели тук, за да ме довърши.

— Слим Маккензи — каза чудовището, запазвайки човешката си самоличност с единствена цел да изрази сарказъм, — арестувам те като част от разследването на няколко скорошни убий…