Дин Кунц - Отвъдни очи

Бях се вкаменил. Неподвижен като скала, седях в креслото и слушах туптенето на гранитното си сърце — всеки удар като чук, стоварващ се върху мраморен блок. Любовта ми, нуждата ми от Рия, копнежът за нея все още се таяха във вкамененото ми сърце, но бяха недостъпни, точно както възможността за създаване на прелестни скулптури се крие във всеки неодялан блок, но си остава недостижима и неизпълнена от човек, на когото му липсва художествен талант и който не умее да държи длетото. Не исках да повярвам в това, което Рия бе казала току-що, и не можех да понеса мисълта, която следваше думите й, но се чувствах принуден да слушам, да науча най-лошото.

В очите на Рия бликнаха сълзи и тя изхлипа:

— Когато срещна човек, който може да вижда таласъми, аз… го докладвам. Предупреждавам някой от техния вид за зрящия. Нали разбираш, таласъмите не искат открита война, както е било предишния път. Предпочитат да запазят тайната си. Не искат да се организираме срещу тях, въпреки че и бездруго ще е безнадеждно. Така че им посочвам хората, които знаят за тях, които могат да ги убиват или да разнесат вестта. А таласъмите… те просто… те елиминират опасността. В замяна ми гарантират, че техният вид няма да ме безпокои. Дават ми имунитет. Оставят ме на мира. Това е всичко, което някога съм искала, Слим! Да бъда оставена на мира. И ако сключиш същото споразумение с тях, тогава ще оставят на мира и двама ни… и можем да бъдем… да си останем… заедно… щастливи…

— Щастливи? — не толкова изрекох думата, колкото я изплюх. — Щастливи ли? Смяташ, че можем да бъдем щастливи, като знаем, че оцеляваме благодарение на… на това, че предаваме останалите?

— Таласъмите и бездруго ще спипат някои от тях.

С огромно усилие закрих лицето си със студени каменни длани и се скрих в пещерата от пръсти, сякаш можех да избягам от ужасяващите разкрития на Рия. О, детинска фантазия! Грозната истина си остана пред мен.

— Исусе!

— Можем да живеем заедно — каза Рия, вече плачеше открито, понеже бе доловила ужаса ми и невъзможността изобщо да проумея ужасното споразумение, което тя бе сключила за себе си. — Заедно… да живеем… както през последната седмица… дори по-добре… много по-добре… ние срещу света, в безопасност, абсолютна безопасност. И таласъмите не само гарантират безопасността ми в замяна на информацията, която им давам. Те гарантират и успеха ми. За тях съм много ценна, нали разбираш? Понеже, както казах, много хора, които могат да виждат таласъмите, свършват или в лудницата, или при лунапарка. Така че… съм в идеалната позиция да… е, да им предавам един куп ясновидци като теб и мен. Така че таласъмите освен това и ми помагат, помагат ми да се справям. Като… те планираха инцидент с „Блъскащите колички“…

— И аз го спрях да не се сбъдне — казах студено.

Рия се изуми:

— О. Да. Трябваше да се досетя, че си бил ти. Но, виж… планът е, че след като се е случил инцидент, раненият паричко вероятно ще съди Хал Дорси, човека, на когото са блъскалките, и след това той ще си има финансови проблеми заради таксите по делото и всичко останало, и аз ще успея да купя количките на добра цена и да взема нова концесия на цена, която е привлекателна. О, мамка му. Моля те. Моля те, изслушай ме ! Виждам какво си мислиш. Звуча толкова… толкова студена!

Всъщност, въпреки че от очите й бликаха сълзи и че никога не бях виждал толкова нещастен човек, колкото беше тя в момента, Рия наистина ми се струваше студена — горчиво студена.

— Но, Слим, трябва да знаеш нещо за Хал Дорси! Той е копеле, наистина е такъв, зъл кучи син и никой не го харесва, защото е гадняр, гадняр и насилник, тъй че проклета да съм, ако взема да съжалявам, че съм го съсипала !

Въпреки че не исках да гледам към Рия, все пак я погледнах. Въпреки че не исках да говоря с нея, заговорих й:

— Каква е разликата между мъченията, които таласъмите предизвикват, и мъченията, които ти им предлагаш да извършат?

— Казах ти, Хал Дорси е…

Повиших глас, за да заявя:

— Каква е разликата в поведението на човек като Абнър Кейди и начина, по който ти предаваш собствената си раса?

Рия вече хълцаше:

— Само исках да съм… в безопасност . Поне веднъж в живота си — поне веднъж — исках да съм в безопасност !

Обичах я и я мразех, жалех я и я презирах. Исках да споделя живота си с нея, исках го все така силно, както и досега, но знаех, че не мога да продам съвестта си или убежденията си заради нея. Можех да разбера защо Рия е решила да сътрудничи с таласъмите — стигаше ми да се сетя какво ми е разказала за Абнър Кейди и тъповатата си майчица, да оценя ужасите от детството й и да пресметна основателните й оплаквания срещу човешката раса и колко малко тя дължи на обществото. Можех да разбера и почти да простя, но не можех да се съглася, че това е правилно . В този ужасен момент чувствата ми към нея бяха толкова сложни, че изпитвах и нетипично самоубийствено желание, толкова живописно и сладко, че ме накара да се разплача и знаех, че това сигурно е като копнежа за смърт, който я преследва всеки ден от живота й. Разбирах защо ми бе говорила за ядрена война с такъв ентусиазъм и поетичност, докато се намирахме заедно на виенското колело в неделя вечер. С товара от зловещи познания, които тя носеше, сигурно на моменти тоталната анихилация на всички Абнър-Кейдевци и таласъмите, и цялата мръсна каша на човешката цивилизация й се струваха като прекрасна освобождаваща, пречистваща възможност.