Дин Кунц - Отвъдни очи

Нямах намерение да го оставя да ме вкара в полицейската кола и да ме закара на някое много уединено място за мъчения. Бърза смърт тук и сега беше много по-привлекателна от подчинението, тъй че преди тварта да довърши малката си реч, посегнах в ботуша си и стиснах ножа. Седях с гръб към таласъма и се бях извърнал да го погледна, така че звярът не можеше да види нито ботуша ми, нито ръката ми. По някаква причина — и сега подозирах, че знам каква е тя — така и не бях казал на Рия за ножа, а тя не осъзнаваше какво правя, преди — с едно плавно движение — да се изправя, да се обърна и да го хвърля.

Бях толкова бърз, че Келско нямаше възможност да вдигне оръжието си и да стреля по мен, въпреки че все пак изстреля един куршум в пода, докато падаше по гръб с щръкнало от гърлото острие. В малката стая изстрелът прозвуча като крясък на Господ.

Рия изпищя, не като предупреждение, а по-скоро от шок, но демонът на Келско бе мъртъв още преди писъкът да се изтръгне от гърлото й.

Щом ченгето падна на пода и докато трясъкът на изстрела още отекваше из фургона, аз притичах до звяра, завъртях ножа да довърша започнатото, измъкнах го от отвратителната плът, изправих се и се обърнах тъкмо навреме да видя, че Рия е отключила вратата и че вътре влиза заместникът от Йонтсдаун. Беше същият офицер, който стоя в ъгъла в кабинета на Келско, когато ние с Желето и Люк бяхме отишли там да му поднесем подкупите; също като шефа си това ченге беше таласъм. Тъкмо бе стъпил на последното стъпало и се бе озовал на прага, и видях, че очите му се стрелкат към трупа на Келско, видях как се наелектризира, внезапно проумял, че се намира в смъртна опасност, но по това време бях обърнал ножа в дясната си ръка и го бях хванал, готов за хвърляне. Метнах острието и разрязах с него адамовата ябълка на демона, а в същия миг звярът натисна спусъка на своя „Смит и Уесън“, но не се бе прицелил добре и куршумът счупи лампата вляво от мен. Таласъмът падна с гърба напред през отворената врата, хързулна се по стълбите и изчезна в нощта.

Лицето на Рия бе като дефиниция на ужаса. Тя мислеше, че следващата ще е тя.

Изстреля се от фургона и се втурна да си спасява живота.

За миг просто останах да стоя неподвижен, задъхан, неспособен да помръдна и прикован към пода. Не убийствата ме бяха вцепенили, бях убивал и преди — често. Не това, че съм се разминал с опасността на косъм, ме караше да усещам краката си омекнали и безчувствени; досега бях попадал в доста по-опасни схватки. Това, което ме бе приковало на място, неподвижен, бе шокът как отношенията между мен и Рия се бяха променили изцяло и напълно, шокът от това, което бях изгубил и можеше никога да не намеря отново; струваше ми се, че любовта не е нищо повече от кръст, към който тя ме бе разпнала.

След това парализата ме напусна.

Препънах се към вратата.

Надолу по металните стълби.

Покрай мъртвия заместник-шериф.

Видях няколко лунапарковци, наизлезли в отговор на стрелбата. Един от тях беше Джоъл Тък.

Рия се намираше на може би стотина фута от мен, тичаше по „улицата“ между редиците фургони и се насочваше към долния край на ливадата. Когато преминаваше през локвите от мрак, които се редуваха със светлината от прозорците и вратите на фургоните, стробоскопичният ефект я караше да изглежда нереална, сякаш беше призрачна фигура, тичаща през пейзаж от сънищата.

Не исках да хуквам след нея.

Ако я хванех, може би щеше да се наложи да я убия.

Не исках да я убивам.

Просто би трябвало да си тръгна. Да се махна. Никога да не погледна назад. Да забравя.

Хукнах след Рия.

Досущ като в кошмара тичахме, сякаш без да стигаме доникъде, обградени от безкрайни редици пътнически фургони, тичахме — както ми се стори — десет минути, двайсет, все по-нататък и по-нататък, но знаех, че Гибтаун-на-колела не е толкова голям, знаех, че чувството ми за време е изкривено от истерията, и всъщност сигурно е минало по-малко от минута, преди да излезем от капана на фургоните и да се втурнем през откритото поле. Високата трева шибаше краката ми и жабите отскачаха от пътя, а няколко светулки се втурнаха срещу лицето ми. Тичах колкото можех по-бързо, след това ускорих още, разпъвайки разкрача си, стремейки се да правя възможно най-широките крачки, макар че изпитвах ужасна болка заради нанесения ми по време на вечерта побой. Рия тичаше с придадена от ужаса скорост, но скъсявах неминуемо дистанцията помежду ни и по времето, когато тя стигна покрайнините на гората, бях само на четирийсет фута зад нея.