Дин Кунц - Отвъдни очи

Всъщност при все твърдото ми решение да съм съпричастен, да прощавам и да съм човечен имах още да работя върху отвращението и неодобрението си от онова, което Рия бе сторила, а и двамата се чувствахме твърде неловко един с друг, за да говорим много до деня на Коледа. След като бентът веднъж се отприщи, вече не можехме да се спрем. Дълго време просто се опознавахме, възстановявахме връзката си и не стигнахме заедно до леглото преди 15 януари, а и в началото нещата не вървяха така добре, както преди. Но все пак в първите дни на февруари бяхме решили вече, че Кара Маккензи в крайна сметка не е моята братовчедка от Детройт, а съпругата ми и тази зима в Гибсънтаун се състоя една от най-големите сватби, каквито е имало някога.

Рия може би не беше така невероятно красива като брюнетка, както като блондинка, а и вероятно няколкото хирургични намеси върху лицето й бяха отнели част от красотата, но за мен си оставаше най-прелестната жена на света. И, което е по-важно, бе започнала да прогонва емоционално осакатената Рия, загнездена в нея като таласъм от друга порода.

Светът продължаваше нататък, както му се полага.

Това бе годината, когато убиха президента ни в Далас. Беше краят на невинността, краят на определен начин на мислене и съществуване и мнозина бяха нещастни и твърдяха, че е настъпил и краят на надеждата. Но макар падащите есенни листа да разкриват скелета на клонките, пролетта отново облича дървото.

Това беше също и годината, в която „Бийтълс“ пуснаха първия си запис в САЩ, годината, в която Скийтър Дейвис се изкачи на първо място с песента си „Краят на света“, годината, в която „Ронетс“ записаха „Бъди моя любима“. И тази зима бе зимата, в която за няколко дни през март ние с Рия се върнахме в Йонтсдаун, Пенсилвания, за да пренесем войната в тила на врага.

Но това е друга история.

Която следва.

Джон Кенеди беше мъртъв и погребан, но отекващите отгласи от погребалния му марш щяха да се чуват още дълго време. През по-голямата част от тази сива зима светът сякаш се бе отказал от всяка друга музика освен погребалната и небето бе по-ниско, отколкото когато и да било преди. Дори във Флорида, където дните бяха обикновено безоблачни, ние чувствахме сивота, която не виждахме. Въпреки щастието на нашия нов брак ние с Рия не можехме напълно да избягаме както от разпознаването на мрачното настроение на останалия свят, така и от спомените за нашите твърде скорошни ужасни преживявания.

На 29 декември 1963 г. песента на „Бийтълс“ „Искам да държа ръката ти“ бе пусната за първи път по американска радиостанция, а към 1 февруари 1964 г. стана песен номер едно в страната. Нуждаехме се от тази музика. Чрез първата нота и тези, които като поток я следваха, ние се научихме отново на смисъла на радостта. Знаменитата четворка от Англия станаха не просто музиканти, а символи на живота, надеждата, промяната и оцеляването. Тази година „Искам да държа ръката ти“ бе последвана от „Тя те обича“ и „Не можеш да ми купиш любов“, и „Моля те, зарадвай ме“ и „Видях я да стои там“, а също и „Чувствам се добре“ и повече от двадесет други, потоп от музика на доброто настроение, какъвто не е имало оттогава насам.

Нуждаехме се от добро настроение не просто за да забравим смъртта в Далас миналия ноември, но и за да се отвлечем от знаците и знаменията на смърт и разрушения, които ден след ден ставаха все по-многобройни. Това бе годината на „Тонкинската резолюция“ когато конфликтът във Виетнам прерасна в истинска война — макар че все още никой не можеше да си представи колко истинска ще стане накрая. И това може би стана годината, в която осъзнаването за възможното ядрено изтриване от лицето на земята най-сетне потъна дълбоко в националното съзнание, защото бе изразено в изкуството както никога преди, особено във филми като „Д-р Стрейнджлав“ и „Седем дни през май“. Долавяхме, че пристъпваме по ръба на страховита бездна и музиката на „Бийтълс“ осигуряваше утеха досущ както подсвиркването в гробище може да отблъсне мрачните мисли за гниещи трупове.

В понеделник следобед на 16 март, две седмици след сватбата ни, ние с Рия лежахме на лимоненозелени хавлии на плажа, говорехме си тихо и слушахме радио по транзисторчето, по което поне една трета от предаванията бяха с музика на „Бийтълс“ или техни имитатори. Предишния ден — неделя, плажът бе препълнен с народ, но сега се разполагахме на него сами. В далечината, над мързеливо плискащото се море, лъчите на флоридското слънце се удряха във водата и създаваха илюзията за блясъка на милиони златни монети, все едно отдавна изчезнало съкровище от потънал испански галеон внезапно е било изхвърлено на плиткото. Белият пясък бе избелен още повече от яркото субтропично слънце и тенът ни потъмняваше ден след ден и час след час. Бях станал какаовокафяв от сбраното слънце, но тенът на Рия бе по-богат, по-златист; кожата й бе гореща и глазирана като мед с такава еротична сила, че не можех да устоя и от време на време посягах да я докосна. Макар че косата й сега беше гарвановочерна вместо руса, тя все още беше златно момиче, дъщеря на слънцето, както ми се бе сторила, когато я видях за първи път на алеята в лунапарка на „Сомбра Брадърс“.