Дин Кунц - Отвъдни очи

— Можем ние да идем при тях .

Щеше ми се да спре, наум се молех да не продължава, но волята й бе далеч по-силна от моята и безгласните ми молби останаха без въздействие.

— Таласъмите са се събрали в Йонтсдаун — каза Рия. — Основали са си тайна колония, организирали са си ужасно, смрадливо гнездо. А трябва да има и други места като Йонтсдаун. Таласъмите воюват с нас, но се стремят всички битки да се състоят според техните собствени условия. Можем да променим това, Слим! Можем да пренесем битката при тях!

Отворих очи.

Седнала, Рия се беше надвесила над мен и се взираше надолу към лицето ми. Беше невероятно красива и чувствена, но под лъчезарната й женственост се криеха яростна целеустременост и стоманена сила все едно беше въплъщение на древна богиня на войната.

Нежно плискащите се вълни звучаха като приглушени канонади, отгласи от далечна престрелка и топлият бриз издаваше скръбен вой в рошавите корони на палмите.

— Можем да пренесем битката при тях — повтори Рия.

Сетих се за майка си и сестрите си, изгубени за мен заради неспособността ми да свия глава в раменете си и да стоя настрани от войната — изгубени, защото бях пренесъл битката при чичо Дентън, вместо да чакам той да диктува условията си при водене на войната.

Пресегнах се и докоснах гладката вежда на Рия, плъзнах пръсти по елегантно изваяното й слепоочие и буза, по устните й.

Тя целуна ръката ми.

Погледът й бе втренчен в моя.

Каза:

— Един в друг сме открили радост и причина да живеем, имаме повече, отколкото някога сме си представяли. Сега изпитваме съблазън да се престорим на костенурки, да свием глави в черупките си и да пренебрегнем останалата част от света. Изпитваме съблазън да се наслаждаваме на това, което имаме един с друг, и да пратим по дяволите всички останали. И за известно време… може би това стига да бъдем щастливи. Но само за известно време. Рано или късно ще ни залеят срам и вина заради страхливостта и егоизма ни. Знам какво говоря, Слим! Не забравяй, че доскоро живеех по този начин: инвестирах в себе си, в собственото си оцеляване. И ден след отвратителен ден жива ме изглозгваше вина. Никога не си изпадал в такова състояние и няма да си в състояние да се отърсиш от него, без значение какво си мислиш. А сега, когато веднъж съм се почувствала отговорна, и аз не мога да се върна назад. Не сме като тези хора в Ню Йорк, които са гледали как наръгват до смърт Кити Дженовезе и не са сторили нищо. Просто не сме такива, Слим! Ако се опитаме да се държим по този начин, животът ни ще се вгорчи и с времето вече няма да можем да се обичаме, не и по начина, по който се обичаме сега. Всичко, което имаме заедно — и всичко, което се надяваме да имаме, — зависи от това да останем ангажирани, да използваме пълноценно способността си да виждаме таласъмите и да поемаме отговорностите си.

Спуснах ръка към коляното й. Толкова топла беше… толкова топла. Накрая казах:

— Ами ако загинем?

— Поне смъртта ни няма да е била безполезна.

— А ако загине само един от нас?

— Другият, който оцелее, ще отмъсти.

— Само каква утеха! — отбелязах саркастично.

— Да, но няма да умрем — заяви Рия.

— Казваш го с такава убедителност!

— Убедена съм. Напълно.

— Ще ми се да бях толкова сигурен.

— Можеш.

— Как по-точно? — попитах.

— Вярвай!

— Това ли е всичко?

— Да. Просто вярвай в триумфа на доброто над злото.

— Все едно да вярваш в Тинкърбел! — възразих.

— Не — отвърна Рия. — Тинкърбел е измислено същество, поддържано само от вярата. Но в момента си говорим за добротата, милостта и правосъдието — а те не са измислици. Съществуват, независимо дали вярваш в тях или не. При все това, ако вярваш, тогава вкарваш вярата си в действие; и ако действаш, ще помогнеш да се уверим, че злото няма да триумфира. Но само ако действаш!

— Извънредно сериозна философия — казах.

Рия не продума повече.

— Би могла да продаваш хладилници на ескимосите!

Тя само се взираше в мен.

— Кожени палта на хавайците!

Рия изчакваше.

— Нощни лампи на слепите!

Тя отказваше да ми се усмихне.

— Дори коли втора ръка — додадох.

Очите на любовта ми бяха по-дълбоки от морето.

По-късно, когато се прибрахме във фургона, ние се любихме. В кехлибарената светлина на нощната лампа загорялото тяло на Рия ми се струваше като кадифе с цвят на мед и канела, като изключим местата, където скромният й бански от две части я бе защитил от слънцето и там безупречната й плът бе по-светла и дори по-мека. Когато дълбоко в нея коприненото ми семе внезапно започна да се разгръща на гъвкави течни панделки, ми се стори, че те ни съшиват заедно, пришиват ни тяло за тяло и душа за душа.