Дин Кунц - Отвъдни очи

Джоъл не отвори очи. Сплете огромните си длани на масата. Изглеждаше досущ все едно се моли.

— Също и за баща ми — допълних. — Един от тях уби баща ми. И баба ми. И леля ми Пола!

— Заради онези деца, загинали в пожара на училището в Йонтсдаун — добави Рия тихо.

— Също и за онези, които ще загинат, ако не сторим нещо — казах.

— За да се изкупя — заяви съпругата ми. — Заради всичките години, когато работех на тяхна страна.

— Защото, ако не го направим — казах, — то няма да се чувстваме по-добре от онези хора, които са стояли по прозорците си и са гледали как кълцат Кити Дженовезе на парчета.

Поседяхме и обмислихме всичко това в течение на известно време.

Нощният въздух нахлуваше през щорите на прозорците с леко съскане, като дъх, изпускан през стиснати зъби.

Навън по-силен вятър се движеше през нощта, сякаш бе твар с огромни измерения, преследваща нещо в мрака.

Накрая Джоъл каза:

— Но, Исусе, само вие двамата срещу цялата гмеж таласъми…

— По-добре е, ако сме само двамата — казах. — Двама дискретни пришълци в града няма да бъдат забелязани. Ще имаме възможност да си пъхаме носа насам-натам, без да привличаме внимание към себе си, така че е по-вероятно да намерим причината толкова таласъми да са струпани на едно и също място. А след това… ако решим, че искаме да премахнем цялата пасмина, можем да го сторим потайно.

В дълбоките очни орбити под масивното му и деформирано чело кафявите очи на Джоъл се отвориха; те бяха безкрайно изразителни, изпълнени с разбиране, притеснение, съжаление и вероятно жалост.

Навеждайки се през масата да хване ръката на Рия и пресягайки се странично да преметне другата си ръка на рамото ми, Лаура Тък заяви:

— Ако идете там и се забъркате в неприятности, твърде големи да се справите сами, ние ще дойдем!

— Да — каза Джоъл с нотка на самоотвращение, което долових, че не бе напълно искрено, — боя се, че сме достатъчно тъпи и сантиментални, за да дойдем.

— И ще доведем и други лунапарковци — додаде Лаура.

Съпругът й поклати глава:

— Е, за това не съм уверен. Лунапарковците са хора, които не се справят добре във външния свят, но това определено не значи, че имат бетон между ушите. Няма да им харесат вероятностите.

— Няма никакво значение — увери ги Рия, — ние няма да се мъчим да лапнем твърде голяма хапка.

Казах:

— Ще бъдем толкова внимателни, колкото и две мишки в къща със сто котки.

— Всичко ще е наред — увери домакините ни Рия.

— Няма нужда да се притеснявате за нас — додадох.

За да го кажа, сигурно наистина съм си го мислил. Май наистина съм се чувствал толкова самоуверен. Неподкрепената ми с нищо вяра не може дори да бъде обяснена и извинена с пиянство, защото бях напълно трезвен.

В самотните часове в утрото на вторника бях събуден от тътена на гръмотевици далеч над залива. Полежах известно време, все още полузаспал, заслушан в равномерното дишане на Рия и в ръмжащите небеса.

Постепенно, докато облачните течения на съня избледняваха и съзнанието ми се изчистваше, си спомних, че съм сънувал отвратителен сън точно преди да се събудя и гръмотевицата участваше в кошмара. Понеже предишни сънища се бяха оказвали предсказания, опитах се да си спомня и този, но ми убягваше. Смътните образи на Морфей се издигаха като димни сигнали през паметта ми, чувствено се къдреха встрани от мен също като истински дим, който се върти и плъзга към висините, разсейваха се със скорост, пряко свързана с намерението ми да ги събера в стабилни, изпълнени със значение образи.

Макар че се съсредоточавах дълго време, можах да си спомня само странно и ограничаващо място, дълъг и тесен, и загадъчен коридор или може би тунел, където мастилен мрак сякаш се изливаше от стените и където само езерца от светлина — недостатъчна и жълта като горчица — стояха надалеч едно от друго, разделени от заплашителни сенки. Не можех да си спомня къде е това място или какви събития в кошмара са ме завели там, но дори смътните ми и безформени спомени генерираха студ дълбоко в костите ми и караха сърцето ми да се разтупти от страх.

Навън над залива бурята се приближаваше.

След време започнаха да се сипят тлъсти дъждовни капки.

Кошмарът се изплъзна още по-далеч от пръстите ми и постепенно страхът ми се разсея заедно с него.

Ритмичното туптене на дъжда по покрива на фургона скоро ме унесе.

До мен Рия замърмори сънено.

В нощта във Флорида, само на два и половина дни от Йонтсдаун, отпуснат в лятната топлина, но предвкусващ зимния север, към който бях призован, отново потърсих съня и го намерих, както кърмаче намира майчината си гърда, макар че вместо мляко отново засуках от мрачния еликсир на кошмара. И на заранта, събуждайки се разтреперен и задъхан, бях, както и преди, неспособен да си спомня за какво е бил странният ми сън — който ме притесни, но все още не ме бе стреснал.