Дин Кунц - Отвъдни очи

Ние с Рия опаковахме трите куфара и ги натоварихме в бежовото ни комби, чиито хълбоци бяха украсени с метални панели, боядисани да изглеждат като дърво. Дори в онези дни Детройт вече не произвеждаше истински дървеници, което вероятно бе ранен знак на щателните планове, по които ерата на качеството, майсторството и автентичността бе предвидено да отстъпи на ера на паянтовото, прибързаната работа и хитрата имитация.

Мрачно — и тук-там с по някоя проляна сълза — си взехме довиждане с Джоъл и Лаура Тък, с Глория Ниймис, Ред Мортън, Боб Уейлънд, Мадам Зина, Ърма и Поли Лоръс и другите лунапарковци, като на някои обяснявахме, че отиваме на кратко увеселително пътешествие, а на други — истината. Приятелите ни пожелаваха успех и се опитваха да ни окуражават колкото им бе по силите, но в очите на онези, които знаеха каква е целта ни, видяхме съмнение, страх, жалост и объркване. Те не смятаха, че ще се завърнем — или че ще живеем достатъчно дълго в Йонтсдаун, че да научим нещо важно за гнездящите там таласъми, или да нанесем някаква сериозна щета на този ни враг. Една и съща мисъл витаеше в главите на всички, макар че никой не ги изказа на глас: Никога повече няма да се видим!

В три следобед, когато отидохме при фургона на Плъзгавия Еди в края на Гибтаун, той ни чакаше с всички оръжия, експлозиви, пентотал и другите вещи, които бях поръчал. Оборудването бе складирано в няколко избелели конопени чувала с връзки и ги натоварихме в комбито все едно бяха просто удобни торби, пълни с мръсни дрехи, а ние бяхме тръгнали да ги караме на „Ландромат“.

Рия се съгласи да поеме волана за първата част от пътуването ни на север. Моя отговорност беше да поддържам свястна рокендрол станция на радиото, докато милите се търкалят покрай нас.

Но преди дори да напуснем алеята пред Плъзгавия Еди, той се наведе и доближи сбръчканото си като папирус лице към отворения ми прозорец. Бълвайки вкиснат от цигари дъх, който напусна гърлото му под акомпанимента на сухо хъхрене, той каза:

— Ако се забъркате със закона там нейде и ако ченгетата поискат да знаят отде сте взели това, дето не трябва да го имате, тогава очаквам да се държите с лунапарковска чест и да ме остайте извън играта.

— Разбира се — отвърна Рия остро. Очевидно Плъзгавия Еди не й харесваше. — Защо ни обиждаш, като изобщо повдигаш въпроса? Да ти приличаме на някакви продажни боклуци, които ще захвърлят собствените си хора в огъня само за да им е топло на тях самите? Ние сме сериозни.

— И аз така смятам — отвърна Плъзгавия Еди.

— Ами добре — съгласи се тя, но не беше умилостивена.

Все още присвил очи срещу нас през отворения прозорец, концесионерът също не изглеждаше доволен. Той сякаш усещаше, че Рия действително някога е била предателка на собствения си вид. А и реакцията й към подозренията му може и да е била резултат не толкова на това, че не го харесва, колкото на вината, която все още не беше изчистила напълно от себе си.

Еди каза:

— Ако всичко мине добре за вас… където и да отивате и каквото и да сте намислили — и ако някой ден ви потрябвам за още покупки, не се колебайте да ме потърсите. Но ако нещо се оплеска, не ща да ви виждам повече!

— Ако нещо се оплеска — остро отвърна Рия, — няма да ни видиш повече.

Той примигна срещу нея с очите си с цвят на прегорял кехлибар, примигна и срещу мен и бях готов да се закълна, че чух как клепачите му се вдигат и се спускат с тихо, метално стържене, досущ като ръждясали части на машина, които се търкат едни в други. Плъзгавия издаде скимтяща въздишка и почти очаквах между люспестите му устни да блъвне прах, но единственото, което лъхна срещу лицето ми, беше поредната кисела вълна цигарен дъх. Накрая Еди рече:

— Аха. Аха… Май подозирам, че няма да ви видя повече.

Докато Рия изкарваше колата на заден от алеята му, Плъзгавия Еди Бекуърт ни наблюдаваше как тръгваме.

— На какво ти прилича той? — попита ме Рия.

— На пустинен плъх — отвърнах.

— Не.

— Не?

Тя рече:

— На Смъртта.

Взирах се в смаляващия се силует на Плъзгавия Еди.

Внезапно, може би защото съжаляваше, че е ядосал Рия и предпочиташе да се разделим с по-дружеска нотка, той се усмихна и ни помаха. Това беше най-неприятното, което можеше да стори, понеже сухото му и аскетично лице, сухо като костите и бледо като гробищни червеи, не беше създадено за усмивки. В скелетоподобната му гримаса не видях нито приятелство, нито топлина или радост под каквато и да е форма, а само богохулния глад на Жътваря.