Дин Кунц - Отвъдни очи

Рия също сънуваше и след като бях лежал буден часове наред, призори тя се събуди с писък. Прегърнах я. Отново трепереше, този път не от наслада. Спомняше си дребни моменти от кошмара си — бледи, примигващи кехлибарени лампи, езерца от мазен мрак, тунел…

Нещо много лошо щеше да ни се случи в тунел. Кога, къде, какво, защо — това бяха неща, които все още не можехме да предскажем.

В четвъртък седнах на волана и подкарах на север през Пенсилвания, а Рия пое дежурството над радиото. Небесата отново се скриха зад стоманеносиви облаци, обгорели до черно по краищата, досущ като обстрелвани през войната двери на небесната оръжейна.

Заменихме междущатската магистрала с по-тясно шосе.

Официално пролетта бе на броени дни от нас, но в тези планини на североизток природата не уважаваше много-много календара. Зимата все още бе непредизвикван крал и щеше да остане на трона си до края на месеца, че и повече.

Покритата със сняг земя се надигаше, в началото полека, след това с по-сериозна целеустременост, и по протежение на щатския път бреговете от сняг започнаха да стават по-високи. Шосето с всяка миля криволичеше все повече и докато следвах змийските му завои, изкриволичих назад в паметта си към деня, когато заедно с Желето Джордан и Люк Бендинго отидохме до Йонтсдаун да раздадем безплатни билети и пари в брой на окръжните власти с надеждата да смажем релсите на лунапарка на „Сомбра Брадърс“.

И сега околните пейзажи ми се струваха също толкова зловещи, както и предишното лято. Нелогично, но без съмнение, дори самите планини изглеждаха зли, сякаш земята и камъкът, и гората можеха някак си да еволюират, да хранят и да поддържат злостни настроения и намерения. Тук и там през одеялата от сняг и пръст стърчаха износени от времето скални формации, които ми напомняха на полуизгнилите зъби на някакъв надигащ се левиатан, който плува в земята вместо в морето. На други места по-дълги образувания ме караха да си мисля за назъбените гръбнаци на гигантски рептилии. Мрачната сива дневна светлина не създаваше различими сенки, а просто обличаше в пепелен сумрак всеки предмет, докато започна да ни се струва, че сме навлезли в алтернативен свят, където цветовете — с изключение на сиво, черно и бяло — не съществуват. Високите вечнозелени дървета стърчаха като шиповете на бронирания юмрук на рицар злодей. Оголените кленове и брези не напомняха точно на дървета, а по-скоро на вкаменени скелети на древна, предхождаща човека раса. Необичайно много оголени от зимата дъбове бяха изкривени и обезформени от гъбично заболяване.

— Все още можем да се върнем — тихо каза Рия.

— Искаш ли?

Тя въздъхна:

— Не.

— А и всъщност… можем ли?

— Не.

Дори снегът не вдъхваше искрица живот на тези зловещи планини. Изглеждаше различен от снеговете в по-доброкачествените региони. Не беше сняг като за Коледа — или за ски, шейни, снежни човеци и битки със снежни топки. Съсирваше се по стволовете и клоните на голите дървета, но това само подчертаваше чернотата им и скелетоподобния им вид. Повече от всичко друго този сняг ме караше да мисля за покритите с бели плочки помещения в моргата, където подлагат на дисекция студени, мъртви тела и търсят причината и значението на смъртта им.

Подминахме забележителности, познати ми от миналото лято — изоставения вход на мината, полуразрушената мина, ръждивите корпуси на автомобили, кацнали на циментови блокчета. Снегът прикриваше някои техни части, но по никакъв начин не намаляваше приноса им към вдъхването на атмосфера на отчаяние, мрак и повяхване.

Трилентовият, настлан с макадам щатски път беше неравен заради лугата и пясъка и нашарен от бели ивици сол, разпръсната от екипите по поддръжка на пътя след последната голяма буря. Настилката бе напълно свободна от лед и сняг и условията за шофиране бяха отлични.

Щом подминахме пътния знак, отбелязващ границата на град Йонтсдаун, Рия каза:

— Слим, по-добре намали!

Погледнах към скоростомера и открих, че съм се носил с поне петнайсет мили в час над законната граница, сякаш несъзнателно съм възнамерявал да се изстрелям право през града и до отсрещната му страна.

Отпуснах газта, взех един завой и видях паркирана до пътя полицейска кола, на самия сляп край на завоя. Шофьорският прозорец бе отворен на косъм — точно колкото на него да се закачи радар.

Докато подминавахме колата, все още движейки се с няколко мили по-бързо от ограничението, видях, че ченгето зад волана е таласъм.