Дин Кунц - Отвъдни очи

— Накъде? — попита ме.

— Карай през града към предградията.

— И?

— И търси тих мотел.

Не можех да обясня драматичното влошаване на ефекта на града върху мен, макар че имах няколко идеи. Може би по неизвестни причини парапсихичните ми сили се бяха увеличили, паранормалните ми сетива бяха станали по-възприемчиви. Или може би от последното ми посещение насам зарядът от мъка и ужас на града бе нараснал неизмеримо. Или може би се страхувах от завръщането на това демонично място повече, отколкото си давах сметка, поради което нервите ми бяха протъркани до месо и следователно — изключително чувствителни за тъмните енергии и безформени, но ужасни образи, които се излъчваха от сгради, коли, хора и разнообразните предмети от всички страни. Или от гледна точка на специалното зрение, което отвъдните ми очи осигуряваха, може би долавях, че или аз, или Рия — а може би и двамата — щяхме да умрем тук в ръцете на таласъмите; обаче ако това ясновидско съобщение се опитваше да стигне до мен, очевидно бях емоционално неспособен да го прочета и приема. Можех да си представя, но не можех в действителност да се накарам да „видя“ подробности от подобна безсмислена и ужасяваща съдба.

Приближавахме двуетажната тухлена сграда, където седем деца бяха намерили смъртта си в пламъците на пожара, причинен от избухването на инсталацията на парното, и видях, че от предишното лято насам бяха ремонтирали обгореното крило, плочестият му покрив бе преподреден. Дори в момента в училището имаше часове — през няколко от прозорците се виждаха деца.

Както и преди, от стените на тази постройка се засили масивна вълна от ясновидски впечатления и се юрна към мен със смазваща сила и плътност — окултна плътност, но въпреки това смъртоносна, за мен истинска колкото и цунами убиец. Тук, както на никое друго място, което съм виждал, човешкото страдание и мъка, и ужас можеха да бъдат премерени почти както се мерят океанските дълбини — в десетки, стотици и дори хиляди фатоми 5. Рояк студени пръски предхождаше убийствената вълна: несвързани знаменателни послания, къпещи повърхността на ума ми. Видях стени и тавани, които избухват в пламъци… прозорци, експлодиращи в порой от десетки хиляди смъртоносни трески… камшици от огън пращят през класни стаи с нахлуващи въздушни течения… ужасени деца с горящи дрехи… пищяща учителка, чиято коса гореше… почернелия и обелен труп на друга учителка, сврян в ъгъла, телесните й мазнини цвърчат и вдигат мехури, сякаш са бекон на грил…

Последния път, когато видях училището, получих видения и от вече отминалия пожар, и от по-ужасния предстоящ. Но този път видях само бъдния, все още незапален, вероятно защото наближаващата катастрофа бе вече по-близо във времето от огъня, който вече си бе свършил работата. Сипещите се върху мен екстрасензорни картини бяха шокиращо по-ярки и по-ужасни от всичко, което ми се е случвало, всяка беше като капка сярна киселина, а не като вода, болезнено си проправяше път към паметта и душата ми: деца в смъртна агония, плът на мехури и кипи и гори като съчки; ухилени черепи, надничащи през димящите, топящи се тъкани, които досега са ги прикривали; очни ями, почернели и изпразнени от гладни пламъци.

— Какво става? — попита Рия притеснено.

Осъзнах, че съм се задъхал и треперя.

— Слим?

Тя бе започнала да отпуска газта, комбито вече намаляваше скорост.

— Карай нататък! — изпъшках, а след това изстенах, когато болката на умиращите деца се превърна, макар и в малка степен, и в моя болка.

— Боли те! — възкликна Рия.

— Видения.

— Какви?

— За Бога… карай… нататък!

— Но…

— Мини… школото!

За да изкажа тези думи, трябваше да изплувам от киселинната мъгла на парапсихичните излъчвания, което беше почти толкова трудно, колкото и да се измъкнеш от истински облак от гъсти и задавящи изпарения. Сега се търкулнах обратно в онова, което в сумрачното вътрешно царство на нежелано некромантично зрение бе мястото, където неописуемо ужасното и трагично бъдеще на йонтсдаунското основно училище ми натрапваше настоятелно своите зловещи, просмукани с кръв подробности.

Затворих очи, понеже, когато поглеждах училището, по някакъв начин предизвиквах освобождаването на тези образи на предстояща разруха, които са били заключени в стените му, безкраен склад от окултни образи като силен заряд на потенциална енергия на критичната точка на кинетичното преобразуване. Когато затворех очи обаче, намалявах само отчасти броя на виденията и силата им изобщо не отслабваше. Основната вълна психична радиация вече надвисваше над мен и започна да се спуска с тътен; бях в ролята на брега, в който ще се разбие това цунами, и когато то връхлетеше и се оттеглеше, бреговата линия може би щеше да е завинаги и изцяло променена. Отчаяно се боях, че потапянето в тези кошмарни образи ще ме остави емоционално и умствено увреден, дори луд, така че избрах да се защитя по същия начин, както бях сторил и миналото лято. Стиснах ръцете си в юмруци, стиснах зъби и сведох глава, и с монументално усилие на волята отклоних мислите си от сцените на огнена смърт и се съсредоточих върху хубавите спомени за Рия: любовта към мен, която виждах в ясните й, прями очи; любовните бръчки по лицето й; съвършенството на тялото й, любенето, което споделяхме; сладката наслада просто да държиш ръката й, просто да седиш с нея и да гледаш телевизия в течение на дълга вечер заедно…