Дин Кунц - Отвъдни очи

— Да — казах. — Знам! И аз чувствам същото.

— Ето защо трябва да се откажеш от този твой кръстоносен поход. Спри да се опитваш да спасиш света. Спри да поемаш тези налудничави рискове. Нека таласъмите си правят това, което трябва да сторят, а ние просто ще си живеем живота в мир!

— Но нали в това е цялата работа! Не можем да живеем в мир. Ако им обърнем гръб, това няма да ни спаси. Рано или късно те ще дойдат да душат наоколо, с желание да ни накарат да страдаме, да пият от болката ни…

— Слим, чакай, чакай, чуй ме! — Рия вече бе възбудена, кипеше от нервна енергия. Скочи от креслото си и отиде до прозореца, вдъхна дълбоко от нахлуващия въздух и отново се обърна към мен с думите: — Съгласен си, че това, което имаме двамата, е на първо място, над всичко друго, на всяка цена. Ами ако… ако мога да ти покажа начин да съществуваме заедно с таласъмите, начин да се откажеш от кръстоносния си поход и да няма нужда да се притесняваме, че някога ще тръгнат след теб или мен?

— Как?

Рия се поколеба.

— Рия?

— Това е единственият начин, Слим!

— Кое?

— Това е единственият разумен начин да се договорим с тях.

— Рия, за Бога, ще изплюеш ли камъчето най-сетне?

Тя се намръщи, отклони поглед от мен и понечи да заговори, поколеба се, каза:

— Мамка му! — и внезапно метна чашата си от скоч през стаята и я запрати в стената. Разлетяха се ледени кубчета, разбиваха се, когато се удряха в мебелите или отскочиха от пода, а стъклото се взриви в стената.

Стреснат, и аз скочих и застанах глупаво, а Рия ми махна да седна и се върна на собственото си кресло.

Седна.

Пое си дълбоко дъх.

Каза:

— Искам да ме изслушаш, просто слушай и не ме прекъсвай, не ме спирай, докато не свърша — и се опитай да разбереш. Намерила съм начин да съществувам съвместно с тях, да ги накарам да ме оставят на мира. Виж, в сиропиталището и след това осъзнах, че няма начин да ги победя. Те притежаваха всички предимства. Избягах, но таласъми имаше навсякъде, не само в сиропиталището, а и човек не може наистина да избяга от тях, все едно къде се скрие. Безсмислено е. Така че поех риск — преценен риск — и се обърнах към тях, казах им, че мога да ги виждам…

— Какво си направила?!

— Не ме прекъсвай! — отряза остро Рия. — Това е… трудно е… и ще бъде дяволски трудно… а аз просто искам да ти споделя всичко, тъй че млъквай и ме остави да говоря! Казах на един таласъм за парапсихичните си способности, което, както знаеш, е само по себе си мутация, последствие от онази ядрена война, понеже според таласъмите в предишната цивилизация не е имало хора с каквито и да е психични способности — ясновидство, телекинеза… нищо подобно. И сега не са много, но тогава е нямало никакви . Предполагам… по определен извратен начин… тъй като таласъмите са започнали онази война и са стоварили всички бомби и цялата радиация върху нас… е, може да се каже, че един вид са създали надарени хора като теб и мен. По отвратителен начин им дължим специалните си таланти. Както и да е, казах им, че мога да прозирам в човешката им форма и до… не знам… до таласъмския потенциал отдолу…

— Говорила си с тях и те са ти казали своите… легенди! Ето как си научила за тях, така ли?

— Не изцяло. Не са ми казвали кой знае какво. Но е достатъчно да ми споделят и малко, а аз бързо получавам видение за останалото. Все едно… ако отворят лекичко вратата, мога да я бутна да се отвори изцяло и виждам дори нещата, които се опитват да скрият от мен. Но в момента това не е важно и ми се ще, в името Божие, да не ме прекъсваш! Важното сега е, че ясно им обясних, че не ми пука за тях и не ми пука какво правят и кого нараняват, стига само да не нараняват мен . И стигнахме до… споразумение.

Изумен, аз се срутих обратно в креслото си и въпреки молбите й да не я прекъсвам казах:

— Споразумение? Просто ей тъй? Но защо им е да се споразумяват с теб? Защо просто не те убият? Все едно какво си им казала, дори ако са ти повярвали и ти пазиш тайната им, въпреки това представляваш опасност за тях! Не разбирам. Те нямат какво да получат от подобно… споразумение.

Махалото на настроението на Рия отново бе сменило посоката и се носеше обратно към мрака и отчаянието. Тя се отпусна в креслото си. Когато заговори, гласът й едва се чуваше.

— Те получаваха нещо ценно. Имаше нещо, което можех да им предложа. Разбираш ли, имам и друга парапсихична способност, която ти или не притежаваш… или поне не е развита в същата степен като мен. Онова, което владея аз… е способността да откривам екстрасензорните възприятия у другите хора, особено когато те могат да виждат таласъмите. В състояние съм да засека силите им, без значение колко се стараят да ги прикрият. Невинаги узнавам в мига, когато срещна някого. Понякога отнема време. Но мога да доловя скрити парапсихични способности у другите горе-долу така, както виждам таласъмите под тяхната маскировка. До тази вечер мислех, че това прозрение е… ами, непоклатимо… но сега ми казваш, че Джоъл Тък вижда таласъмите, а никога не съм го подозирала. При все това смятам, че почти винаги бързо откривам тези неща. Знаех, че в теб има нещо специално още от началото, макар че ти се оказа… по-специален, много по-специален, по начин, който не осъзнавах в началото! — сега вече Рия шепнеше. — Искам да те задържа. Никога не съм смятала, че ще открия някой, който… някой, от който да се нуждая… да обичам. Но се появи ти и сега искам да те задържа, но единственият начин това да се случи е да сключиш същото споразумение с тях, което съм направила и аз!