Дин Кунц - Отвъдни очи

Градската библиотека беше внушителна готическа сграда в съседство с общината. Гранитните й стени бяха потъмнели, нашарени и леко ожулени от трупаните с години налепи от стоманолеярната, прахоляка от локомотивното депо и гнилия дъх на мините за въглища. Поръбеният със зъбери покрив, тесните зарешетени прозорци, дълбоко втъкнатият вход и тежката дървена врата придаваха впечатлението, че сградата е хранилище, в което се пази нещо с много по-голяма финансова стойност от книгите.

Вътре имаше прости, здраво сглобени дъбови маси и столове, където посетителите можеха да четат — макар и не с удобства. Зад масите бяха разположени кантонерки — високи осем фута лавици, обграждащи островчета, озарени от кехлибарени крушки, увиснали под широки конусовидни, емайлирани в синьо метални абажури. Островчетата бяха тесни и доста дълги, начупени, с ъгли и създаваха лабиринт. По неизвестна причина се сетих за египетските гробници, скрити дълбоко в пирамидални купчини от камък, в които е нахлул човекът от двайсети век, понесъл електрическо осветление там, където досега са горели само маслени лампи и восъчни свещи.

Ние с Рия пътувахме по тези обградени от книги коридори и се къпехме в миризмата на пожълтяваща хартия и мухлясали платнени обложки. Чувствах се като в Лондон на Дикенс и арабския свят на Бъртън, и хиляди други светове на хиляди други писатели, събрани тук, за да бъдат вдишани и асимилирани практически без нуждата от четене, сякаш са гъби, които излъчват зловонни облаци от полени и при вдишване те опрашват ума и въображението. Копнеех да взема някой том от лавиците и да избягам в страниците му, та дори и да става дума за кошмарните светове на Лъвкрафт, По или Брам Стокър — все щяха да са по-привлекателни от истинския, в който се налагаше да живеем.

При все това бяхме дошли преди всичко да ползваме „Йонтсдаун Реджистър“, чиито броеве се намираха в дъното на огромната основна зала, отвъд лавиците. По-новите издания на вестника се съхраняваха в големи картотечни чекмеджета, подредени съобразно датата на публикация, а по-старите броеве бяха качени на ролки микрофилм. С Рия прекарахме няколко часа в ровене из събитията от последните седем месеца и бяхме научили доста.

Обезглавените тела на началник Лайсъл Келско и неговият заместник бяха намерени в патрулната кола, там където Джоъл Тък и Люк Бендинго я бяха изоставили в онази нощ на клане миналото лято. Бях очаквал полицията да припише убийствата на някой приходящ — което всъщност и се беше случило. Но за мой шок и объркване научих, че са извършили арест — един млад скитник на име Уолтър Демброу, който по идея бе извършил самоубийство в затворническата си килия, два дни след като направил самопризнания и бил обвинен в две убийства. Обесил се. С въже, направено от собствената му скъсана риза.

Паяците на вината защъкаха по гърба ми и се настаниха в сърцето ми, за да си похапнат.

Двамата с Рия едновременно отклонихме очи от екрана на микрофилмовия четец и се спогледахме.

За момент и двамата бяхме останали без дар слово, нямахме сили да проговорим, не смеехме да пророним и дума. После…

— Мили Боже! — прошепна тя, макар че наблизо нямаше никой, който да ни подслуша.

Гадеше ми се. Радвах се, че съм седнал, понеже внезапно ме обзе слабост.

— Той не се е обесил — казах.

— Не. Спестили са му усилието и са го сторили вместо него.

— След Господ знае какви мъчения.

Рия прехапа устната си и не продума нищо повече.

Някъде сред лавиците мърмореха хора. Тихи стъпки се отдалечаваха в ухаещия на хартия лабиринт.

Потръпнах.

— В определен смисъл… аз съм убил Демброу. Той е умрял заради мен!

Рия поклати глава:

— Не.

— Да. Като убих Келско и заместника му, като дадох на таласъмите извинение да преследват Демброу…

— Той е бил скитник, Слим! — каза Рия остро и ме хвана за ръката. — Да не смяташ, че много скитници излизат живи от този град? Тези твари живеят от болката и страданията ни. С удоволствие си търсят нови жертви. А най-лесните такива са скитниците — бездомници, битници в търсене на просвещение или каквото там, мътните ги взели, търсят битниците, хлапета, които хващат пътя, за да открият себе си. Грабни някой от тях от шосето, пребий го и го мъчи, и го убий, погреби тихо тялото и никой никога няма да разбере какво се е случило — и няма да му пука. От гледната точка на таласъмите това е по-безопасно, отколкото да убиваш местни, а е също толкова задоволително, така че много се съмнявам, че биха пропуснали златната възможност да измъчват и убият всеки един скитник. Ако ти не беше убил Келско и заместника му, този Демброу най-вероятно е щял да изчезне по пътя си през Йонтсдаун, тъй че да срещне горе-долу същия край. Единствената разлика е, че сега е бил използван за жертвен козел — убедително тяло, което да помогне на ченгетата да затворят досието на случай, който са сметнали за неразрешим. Ти не си отговорен!