Пол Остер - Нюйоркска трилогия

Нека не продължавам на тази тема. Но обстоятелствата, при които отделният живот сменя посоката си, са толкова различни, че е съвършено невъзможно да се правят каквито и да било заключения и сравнения, преди човек да умре. Смъртта, разбира се, е единственият истински арбитър на щастието (по думите на Соломон), но освен това тя е и единствената мярка, с помощта на която животът може да бъде преценен. Навремето познавах един скитник, който говореше като Шекспиров актьор. Дрипав алкохолик на средна възраст със струпеи по лицето и парцали вместо дрехи, той спеше по тротоарите и непрекъснато ме врънкаше за пари. Някога този човек е бил собственик на художествена галерия на Мадисън авеню. Познавах и друг, който някога е бил смятан за най-обещаващия млад писател на Америка. Когато ми го представиха, той току-що бе наследил петнайсет хиляди долара от баща си и бе застанал на ъгъла на една нюйоркска улица и раздаваше банкноти от по сто долара на минувачите. И това бе част от неговия план да разруши икономическата система на Съединените щати, така поне ми обясни. Помислете си само какво се случва. Помислете си само как човешките съдби избухват. Гофе и Уоли например — двама от съдиите, произнесли смъртната присъда над Чарлс I, пристигнали в Кънетикът след Реставрацията и прекарали остатъка от живота си в пещера. Или пък мисис Уинчестър, вдовицата на производителя на въпросните пушки, която се страхувала, че духовете на хората, убити с оръжията на мъжа й, ще дойдат да вземат душата й, и затова непрекъснато пристроявала нови стаи в къщата си, в резултат на което я превърнала в лабиринт от коридори и скривалища, така че всяка нощ да може да спи в различна стая и по този начин да избяга от духовете. По някаква ирония на съдбата обаче по време на земетресението в Сан Франциско през 1906 година тя била затрупана в една от онези стаи и едва не умряла от глад, тъй като прислугата не успяла да я открие дни наред. Също и М. М. Бахтин, руския критик и философ на литературата. По време на Втората световна война, когато германците нахлули в Русия, той изгорил единствения екземпляр на един от своите ръкописи — дебела колкото книга студия върху германската художествена проза, която бил писал в продължение на много години. Откъсвал страниците една по една и свивал в тях цигарите си и така ден след ден, докато изпушил цялата си творба. Това са истински истории. Освен това може би съществуват и притчи, но те означават това, което означават, само защото са истински.

В творчеството си Фаншо показва силно пристрастие към подобни истории. Особено в бележките си — непрекъснато се повтарят малки анекдоти и тъй като броят им нараства към края, човек започва да подозира, че Фаншо ги е колекционирал с надеждата да разбере по-добре себе си. Един от най-последните (от февруари 1976 година, тоест два месеца преди да изчезне) е особено показателен.

„В една книга на Петер Фройхен, която някога съм чел — пише Фаншо, — известният арктически изследовател описва как веднъж в Северна Гренландия бил застигнат от снежна виелица. Сам-самичък, със силно намалели припаси, той решил да си построи иглу и да изчака бурята да отмине. Така преживял дни наред. Най-много се страхувал от вълци, защото непрекъснато чувал гладния им вой и стъпките им, които обикаляли по покрива на иглуто му. Излизал от време на време и започвал да пее колкото му глас държи, за да ги прогони. Но вятърът продължавал да стене свирепо и колкото и гръмогласно да пеел, единственото нещо, което чувал, бил вятърът. Това, разбира се, било сериозен проблем, но далеч по-сериозен бил проблемът със самото иглу. Защото Фройхен забелязал, че стените на миниатюрното му убежище постепенно стесняват пространството около него. А поради особените метеорологически условия, дъхът му буквално замръзвал по стените и при всяко издишване ги удебелявал все повече и повече. Иглуто непрекъснато се смалявало, докато накрая останало място колкото едва да се смести тялото му. Сигурно е ужасно да знаеш, че дишайки, градиш ледения си ковчег, и според мен това е далеч по-страшно от «Кладенецът и махалото» на Едгар Алан По. Защото в този случай човекът сам се явява оръдие на собственото си унищожение и нещо повече — инструментът за това унищожение е точно онова нещо, което поддържа живота му. Защото човек не може да живее, без да диша. Но в същото време той е обречен да не живее, ако диша. Странно, но не си спомням как Фройхен бе успял да се измъкне от този капан. Както се подразбира обаче, успял е. Заглавието на книгата му е «Арктическо приключение». Отдавна не е излизала.“