Пол Остер - Нюйоркска трилогия

Фотокопирането на писмата ми отне повече от два часа и когато се върнах в къщата, вече наближаваше един. Обядът наистина беше готов — богат и апетитен: аспержи, сьомга, сирене, бяло вино и какво ли още не. На масата в трапезарията имаше цветя, а сервизът несъмнено беше най-скъпият. На лицето ми сигурно се е изписала почуда.

— Исках да бъде по-празнично — каза мисис Фаншо. — Нямаш представа колко ми е приятно, че си тук. Връщам се назад в спомените си. Сякаш лошите неща никога не са се случвали.

Подозирам, че бе започнала да пие още след излизането ми. Разбира се, не й личеше, движенията й бяха съвършено уравновесени, но в гласа й се долавяше леко одрезгавяла нотка, а в държанието й — известна нерешителност и словоохотливост, които отсъстваха преди. Докато сядахме на масата, си казах, че трябва да внимавам. Виното се лееше в неограничено количество и когато забелязах, че вниманието й е насочено много повече към чашата, отколкото към чинията, от която неохотно бодваше по едно-две залчета, а после съвсем я забрави, аз започнах да се опасявам от най-лошото. Първо поговорихме за родителите ми и за двете ми по-малки сестри, след което разговорът ни постепенно премина в монолог.

— Странно — каза тя, — странно как нещата в живота се преобръщат. Във всеки следващ момент просто не знаеш какво ще се случи, не знаеш какво те очаква. Ето те и теб сега — малкото момченце, което ни беше съсед. Ти си същото същество, което препускаше из тази къща с калните си обувки — сега си пораснал, вече си мъж. Ти си баща на моя внук, съзнаваш ли го? Ти си женен за съпругата на моя син. Ако някой ми беше казал преди десет години, че това ще стане, щях да му се изсмея в лицето. Това е, което в крайна сметка научаваш: колко странен е животът. Човек просто не насмогва на неговата странност. За това и въображението му не стига.

Знаеш ли, ти дори приличаш на него. Винаги си приличал. Двамата бяхте като братя, почти като близнаци. Спомням си, че като малки често ви бърках, особено от разстояние. Не можех да кажа кой е моят.

Знам колко го обичаше и колко му се възхищаваше. Но нека да ти кажа нещо, скъпи. Той не беше и наполовина това, което си ти. Той беше студен отвътре. Беше мъртъв отвътре и мисля, че никога не е обичал никого — нито веднъж, нито веднъж в живота си. Понякога наблюдавах теб и майка ти в двора — как се затичваше към нея с протегнати ръце, как обгръщаше шията й, как я оставяше да те целува — и тогава пред очите ми изникваше онова, което не бях преживявала с моя син. Знаеш ли, той не ми даваше да го докосна. Още на четири-пет годинки се дърпаше от мен, щом понечех да го приближа. Знаеш ли какво коства това на една жена — собственият й син да я презира? Тогава бях толкова млада. Нямах и двайсет години, когато го родих. Представяш ли си какво може да ти причини подобно отношение?

Не твърдя, че той беше лош. Той беше само едно отделно същество, дете без родители. Каквото и да му кажех, за него нямаше никакво значение. По същия начин се държеше и с баща си. Отказваше да научи каквото и да е от нас. Робърт много настоятелно се опитваше, но така и не се сближи с това момче. Но не можеш да накажеш човек за това, че не е чувствителен, нали така? Не можеш да накараш детето да те обича само защото си му родител.

Да не забравяме Елън, разбира се. Клетата, изтерзана Елън. Той беше добър с нея и двамата го знаем. Но някак прекалено добър и в крайна сметка това се оказа пагубно за нея. Той й проми мозъка. Направи я толкова зависима от него, че тя също се отчужди от нас. Той беше човекът, който я разбираше, който я съветваше и който можеше да разреши нейните проблеми. Ние с Робърт бяхме само фигуранти. За тях двамата ние въобще не съществувахме. Елън вярваше до такава степен на брат си, че най-накрая му предаде душата си. Не знам дали той съзнаваше какво върши, но аз останах да живея с последствията от всичко това. Тя е на двайсет и седем години, но се държи като четиринайсетгодишна, и то когато се чувства добре. Съвършено объркана е, обсебена от паника. Един ден смята, че искам да я унищожа, на следващия ми се обажда трийсет пъти по телефона. Трийсет пъти! Ти дори не можеш да си представиш какво е това.

Елън е причината, поради която той не публикува нищо от онова, което беше написал. Тя е причината, поради която напусна Харвард след втората си година там. Още тогава пишеше поезия и на няколко седмици й изпращаше колет с ръкописите си. Ти добре знаеш какво представляват стихотворенията му. Те просто не се разбират. Много страстни, разбира се, пълни с гръмки фрази, проповеди и призиви, но толкова неясни, че човек започва да си мисли, че му липсва шифърът, за да ги разгадае. Елън прекарваше часове над тях, недоумяваше, държеше се, като че животът й зависи от тях, настояваше, че стихотворенията представляват тайни послания, пророчества, написани специално за нея. Според мен той нямаше никаква представа какво върши. Нали разбираш, брат й го нямаше, а тези поеми бяха единственото нещо, което й бе останало от него. Бедната сестричка. Тогава беше само на петнайсет години и вече изживяваше душевна криза. Само четеше и препрочиташе тези ръкописи, докато целите се измачкваха и омазняваха, носеше ги със себе си навсякъде. Когато състоянието й сериозно се влоши, започна да спира непознати хора по улицата и в рейсовете и да им тика листовете в ръцете. „Прочетете тези поеми — така им викала. — Те ще спасят живота ви.“