Пол Остер - Нюйоркска трилогия

Всичко започна от една грешка. Посред нощ телефонът иззвъня три пъти и гласът отсреща търсеше някакъв непознат. По-късно, когато вече можеше да обмисли всичко, той щеше да заключи, че не съществува нищо по-реално от случайността. Но това щеше да стане много по-късно. В началото бе само случката и последствията от нея. Дали нещата можеха да се развият другояче или всичко е било предопределено още от първата дума, излязла от устата на непознатия, не е важно. Важна е самата история, а какъв е смисълът от нея и дали такъв изобщо има, не е работа на историята.

Що се отнася до Куин, няма какво да си губим времето. Кой е, откъде е и какво прави, са все неща, които малко ни интересуват. Знаем например че е трийсет и пет годишен. Знаем, че някога е бил женен, някога е бил баща и че както жена му, така и синът му са починали. Знаем още, че навремето е писал книги. И за да бъдем по-точни, писал е криминалета. Тези негови творби са излезли под псевдонима Уилям Уилсън; произвеждал ги е по една на година, което му осигурявало приличен доход, за да може да живее скромно в малък нюйоркски апартамент. И тъй като написването на един роман не му отнемало повече от пет-шест месеца на година, с останалото време разполагал както намери за добре. Четял книги, гледал картини и филми. Лете зяпал бейзболните мачове по телевизията; зиме посещавал операта. Но от всичко най-много обичал да се разхожда. Почти всеки ден, независимо дали грее или вали, той излизал от апартамента си и тръгвал да се разхожда из града — без цел, просто следвал хода на собствените си крака.

Ню Йорк е неизбродимо място, лабиринт от безчет накъсани улички, и колкото и да вървял, колкото и добре да познавал околните квартали и булеварди, у него винаги оставало безпомощното усещане на човек изгубен. Изгубен не само в града, но и във вътрешния си мир. Всеки път, когато тръгнел да се разхожда, той сякаш изоставял себе си и така по-лесно се отдавал на движението, превръщал се само в едно гледащо око и избягвал задължението да мисли, а това, повече от всичко друго, го успокоявало и изпълвало с целебна празнота. Светът съществувал извън него, около него, пред него; скоростта, с която непрекъснато се променял, го обезсилвала и той не можел да задържи вниманието си върху абсолютно нищо. Същността е в движението, в това действие, когато поставяш единия си крак пред другия и се оставяш на ритъма на собственото си тяло. Когато се скиташ безцелно, всички места стават еднакви и тогава вече няма значение къде си. При най-добрите си разходки Куин успявал да усети какво означава да си никъде. А в крайна сметка той друго не искал, освен да бъде никъде. И Ню Йорк беше никъдето, което бе избрал за себе си. Добре знаеше, че няма намерение да се разделя с него.

В миналото беше по-амбициозен. Като съвсем млад бе публикувал стихосбирки, пиеси, литературна критика и бе направил няколко доста обемисти превода. Но съвсем ненадейно се отказа от всичко. Една част от него бе умряла, така каза на приятелите си, и повече не желаеше тя да се връща и да му напомня за себе си. И именно тогава си измисли псевдонима Уилям Уилсън. Куин вече не беше онази част от него, която умееше да пише книги, и въпреки че в много отношения не бе изчезнала, той не съществуваше повече за никого другиго, освен за себе си.

Разбира се, не спря да пише, защото това бе единственото нещо, което чувстваше, че му се удава. Криминалетата му се струваха добро разрешение. Без никакво усилие измисляше заплетени сюжети; освен това писането му вървеше, дори когато не се стараеше кой знае колко много. Чисто и просто имаше перо. И тъй като не се смяташе за автора на това, което пишеше, не чувстваше и никаква отговорност и не му се налагаше да го защитава пред собственото си сърце и съвест. В края на краищата Уилям Уилсън беше една измислица, която, макар и родена у самия Куин, сега вече си водеше съвсем самостоятелен живот. Куин се отнасяше към него с уважение, понякога дори му се възхищаваше, но така и не повярва, че той и Уилям Уилсън са един и същ човек. И именно затова така и не се показа иззад маската на своя псевдоним. Имаше си литературен агент, с когото никога не се бяха виждали. Връзката им беше само под формата на кореспонденция и за целта Куин бе наел пощенска кутия в близката станция. Същото се отнасяше и до издателя, който му изплащаше всички хонорари, други парични суми и авторски права чрез агента.