Пол Остер - Нюйоркска трилогия

— Неспокоен е — поясни жената. — Никога не съм го виждала такъв. Просто изгаря от нетърпение.

Тя покани Куин да влезе. Докато прекрачваше прага, за да влезе в апартамента, усети, че затъпява, сякаш някой най-безцеремонно е изключил мозъка му. Искаше да запомни всичко, което вижда, в най-големи подробности, но за момента тази задача очевидно не бе по силите му. Апартаментът се мержелееше пред очите му. Разбра, че е голям, може би пет или шест стаи, и богато подреден, че има много предмети на изкуството, сребърни пепелници и картини в скъпи рамки. Но това бе всичко. Едно съвсем общо впечатление, въпреки че се намираше на самото място и можеше да огледа всичко със собствените си очи.

В един момент откри, че е сам в гостната и седи на канапе. Спомни си, че мисис Стилман го бе помолила да изчака, докато иде да повика съпруга си. Не знаеше колко време бе минало оттогава. Сигурно минута или две. Но идващата от прозореца светлина падаше така, сякаш е вече обед. Не се сети да погледне часовника си. Парфюмът на Вирджиния Стилман се носеше наоколо и той започна да си я представя без дрехи. После се запита какво ли би си помислил Макс Уърк на негово място. Запали цигара. Бавно изпусна дима от устата си и с нескривано удоволствие го проследи как взе да се стеле и стопява в обятията на светлината.

Чу, че някой влиза в стаята зад гърба му. Куин стана и се обърна, очаквайки да види мисис Стилман. Вместо това съзря млад мъж, целият облечен в бяло, със светлоруса коса като на дете. Неизвестно защо, но в този първи миг Куин се сети за собствения си мъртъв син. После мисълта изчезна така ненадейно, както се бе появила.

Питър Стилман се настани в червеното плюшено кресло точно срещу Куин. Не каза нищо, преди да седне, дори не го удостои с поглед. Самото придвижване като че поглъщаше цялото му внимание, сякаш ако спре да мисли за това, което върши, ще замръзне на място. Куин никога не бе виждал да се ходи по този начин, но тутакси разбра, че това е човекът, с когото бе говорил по телефона. Тялото и гласът му си приличаха по това, че реагираха механично, на пресекулки, ту с бързи и отсечени, ту с мудни и плавни движения, ту сковано, ту изразително, някак неконтролируемо и неподвластно на човешката воля. Куин имаше чувството, че тялото на Стилман отдавна не е било използвано и че всичките му функции са били наново заучавани с помощта на съзнателни усилия, като всяко движение се е разчленявало на своите съставни поддвижения, поради което бе лишено от свобода и непринуденост. Също като кукла, която се опитва да ходи без кукловод.

У Питър Стилман всичко беше бяло. Бяла риза, отворена на врата; бели панталони, бели обувки, бели чорапи. Бледата му кожа и светложълтата рядка коса създаваха впечатление, че е почти прозрачен, сякаш човек можеше да надникне през кожата на лицето чак до сините му вени. Това синьо бе същото като на очите му: млечносиньо, прилично на разтвор от небе и облаци. Куин въобще не можеше да си представи, че ще разговаря с такъв човек. За него самото присъствие на Стилман беше като молба за мълчание.

Стилман внимателно се настани в креслото и най-сетне удостои Куин с вниманието си. Щом очите им се срещнаха, Куин веднага почувства, че Стилман е станал невидим. Виждаше го, разбира се, седнал на отсрещното кресло, но в същото време усещаше, че не е там. В един момент му хрумна, че може би Стилман е сляп. Но не, това не беше възможно. Човекът го гледаше, дори го изучаваше с очи; и макар че лицето му не трепваше, изражението му съвсем не беше празно. Куин просто не знаеше какво да прави. Седеше, чувстваше се неловко и гледаше Стилман. Така мина доста време.

— Никакви въпроси, моля — продума младият мъж най-накрая. — Да. Никакви. Благодаря ви. — Спря за миг. — Името ми е Питър Стилман. Казвам това по собствена воля. Да. Това не е истинското ми име. Не. Разбира се, умът ми не е точно това, което трябва да бъде. Но по този въпрос нищо не може да се направи. Не. По този въпрос. Не, не. Вече не.

Стоите срещу мен и си мислите: кой е този човек, който ми говори? Какви са тези думи, които излизат от устата му? Аз ще ви кажа. А може и да не ви кажа. Да или не. Умът ми не е точно това, което трябва да бъде. Казвам това по своя собствена воля. Но ще се опитам. Да и не. Ще се опитам да ви кажа, въпреки че няма да ми е лесно. Благодаря ви.

Казвам се Питър Стилман. Може би сте чували за мен, но по всяка вероятност не сте. Няма значение. Това не е истинското ми име. Не мога да си спомня истинското си име. Прощавайте. Не че това променя нещата. Искам да кажа, че вече не мога да си го спомня.