Пол Остер - Нюйоркска трилогия

Ето това се нарича разговор. Не е ли тъй? Когато думите излитат от устата в празното пространство, живеят миг и умират. Странно, нали? Лично аз нямам мнение по въпроса. Не, не и пак не. И все пак има думи, без които не може. И те са много. Милиони, според мен. Може би само три или четири. Извинете. Все пак днес се справям добре. Много по-добре от обикновено. Ако мога да ви дам думите, от които се нуждаете, това ще бъде голямо постижение. Благодаря ви. Хиляди благодарности.

Преди много години имаше мама и татко. Аз нищо не помня. Те разправят, че мама умряла. Кои са тези „те“, не знам. Извинете. Но това е, което казват.

И така, майка няма. Ха-ха. Сега смехът ми звучи така, като гърлено дум-дум. Ха-ха-ха. Големият татко каза: няма значение. За мен. Което значи за него. Големият татко с големите мускули и на̀, на̀, на̀. Още никакви въпроси, моля.

Повтарям само онова, което те казват, защото нищо не знам. Аз съм само един нещастен Питър Стилман, момчето, което не помни. Ако щете. Бух-бух. Извинете. Те казват, те казват. Но какво казва клетият малък Питър? Нищо, нищо. Вече не.

Така беше. Тъмно. Много тъмно. Толкова тъмно, че да е много тъмно. Те казват: това е стаята. Сякаш бих могъл да говоря за това. За тъмното, искам да кажа. Благодаря ви.

Тъмно, тъмно. Те казват цели девет години. Няма дори и прозорец. Бедният Питър Стилман. И на̀, на̀, на̀. Купчините аки. Езерата пиш. Припадъците. Извинете ме. Вкочанен и гол. Извинете ме. Вече не.

Там е само тъмното. Казвам ви. В тъмното имаше храна, да, каша в тихата, тъмна стая. Ядеше я с ръце. Извинете ме. Искам да кажа, Питър ядеше с ръце. И ако аз съм Питър, толкова по-добре. Искам да кажа, толкова по-зле. Извинете ме. Аз съм Питър Стилман. Това не е истинското ми име. Благодаря ви.

Клетият Питър Стилман. Беше малко момче. Току-що бе научил една-две думи. И после — никакви думи, нито една, не, не, не. Вече не.

Простете, мистър Остър. Виждам, че ви натъжих. Без въпроси, моля. Казвам се Питър Стилман. Това не е истинското ми име. Истинското ми име е мистър Тъжен. Как е вашето име, мистър Остър? Може пък вие да сте истинският мистър Тъжен, а аз да съм никой.

Бух-бух. Извинете ме. Такъв звук издавам, като плача и вия. Бу-ху, ух-бух. Какво е правил Питър в тази стая ли? Никой не знае. Никой нищо не разправя. Що се отнася до мен, аз мисля, че Питър не е могъл нито да спи, нито да седи, нито да смърди. Ха-ха-ха. Извинете ме. Понякога съм много забавен.

Свределът проби, отдолу се укри. Тръс, тръс на легло от пръст. Пляс, бум, бум и пак замръзнал шум. Да, да. Извинете ме. Аз съм единственият, който разбира тези думи.

По-късно, и по-късно, и по-късно. Така казват те. Това продължи твърде дълго за Питър, за да остане с всичкия си. Никога повече. Не, не, не. Те казват, че някой ме е намерил. Не си спомням. Не, не си спомням какво се е случило, когато са отворили вратата и светлината е проникнала вътре. Не, не, не. Няма нищо да кажа. Вече не.

Дълго време носех черни очила. Бях на дванайсет. Поне така казваха. Живеех в болница. Полека-лека ме научиха да бъда Питър Стилман. Казваха: ти си Питър Стилман. Благодаря ви, отвръщах аз. Да, да, да. Благодаря ви, благодаря ви. Казвах аз.

Питър беше едно бебе. Трябваше на всичко да го учат. Да ходи, нали знаете. Да яде. Да ака и да пишка в тоалетната. Не беше лошо. Дори когато ги хапех, те не ми правеха на̀, на̀, на̀. По-късно дори престанах да си разкъсвам дрехите.

Питър беше добро момче, но трудно учеше думи. Устата му не работеше както трябва. Пък и главата му не беше в ред. Ба, ба, ба, казваше той. И още: ва, ва, ва. И уа, уа, уа. Извинете ме. Минаха години и години. Тогава казаха на Питър: върви си, нищо повече не можем да направим за теб. Питър Стилман, ти вече си човешко същество, казаха те. Хубаво е да вярваш на докторите. Благодаря ви, много ви благодаря.

Аз съм Питър Стилман. Това не е истинското ми име. Истинското ми име е Питър Заека. Зиме аз съм мистър Бял, лете съм мистър Зелен. Как ви харесва това? Казвам го по своя собствена воля. Свределът проби, отдолу се укри. Красиво е, нали? Все такива ги измислям. Просто не мога да се спра. Самички излизат от устата ми. И не могат да се превеждат.

Питайте колкото си щете — от това полза няма. Но аз ще ви кажа. Не искам да сте тъжен, мистър Остър. Имате толкова мило лице. Напомняте ми за… или по-скоро за стон — не знам кое от двете. И очите ви гледат в мен. Да, да. Виждам ги. Много добре. Благодаря ви.

Затова ще ви разкажа. Без въпроси, моля. Чудите се какво е станало после? Искам да кажа, с бащата. Ужасният баща, който стори всички тези неща на малкия Питър. Бъдете спокоен. Заведоха го на тъмно. Заключиха го и го оставиха там. Ха-ха-ха. Извинете ме. Понякога съм толкова забавен.