Пол Остер - Нюйоркска трилогия

Да-а-а-а. Благодаря ви.

Питър пазел думите вътре в себе си. През всичките тези дни, месеци и години. Там, в тъмното, малкият Питър сам-самичък; думите вдигали страхотен шум в главата му, но в същото време му правели и компания. И затова устата му сега не работи добре. Клетият Питър. Бу-бу. Така плаче той. Малкото момче, което никога не може да порасне.

Сега Питър вече може да говори. Но онези другите думи са още в главата му. Те са езикът на Бога и никой друг не може да ги знае. Те не могат да се преведат. Ето защо Питър живее толкова близо до Бога. Затова е известен поет.

Сега всичко ми е наред. Мога да правя каквото си искам. По всяко време, на всяко място. Дори и съпруга имам. Нали виждате. Вече ви споменах за нея. Може би дори сте я видели. Красива е, нали? Казва се Вирджиния. Това не е истинското й име. Но е без значение. За мен.

Щом я помоля, води ми момиче. Това са проститутки. Пъхам си червея в тях и те стенат. Имал съм ги много такива. Ха-ха. Идват тук и аз ги чукам. Приятно е да чукаш. Вирджиния им дава пари и всички са доволни. Обзалагам се, че е така. Ха-ха.

Бедната Вирджиния. Тя не обича чукането. Искам да кажа, с мен. Сигурно се чука с друг. Знае ли някой? Лично аз нищо не знам. Но това няма значение. Може би, ако сте мил с нея, ще ви позволи да я чукате. На мен ще ми бъде приятно. Заради вас. Благодаря ви.

И така, има много неща. Опитвам се да ви ги разкажа. Знам, че не всичко е наред с главата ми. Това е така, да, казвам го по собствена воля. Понякога започвам да пищя и пищя, и пищя. Без причина. То сигурно причина има, но аз не я знам. Нито пък някой друг. Не. И тогава се връща онова време, когато мълчах. Дни наред. Нищо, нищо, нищо. Не мога да накарам думите да излязат от устата ми. После не мога да се движа. После — да виждам. И тогава ставам мистър Тъжен.

Още обичам да стоя на тъмно, но само понякога. Става ми хубаво, така си мисля. В тъмното говоря езика на Бога и никой не ме чува. Не се сърдете, моля ви. Не мога да не ви разкажа.

Най-хубавото е въздухът. Да. Малко по-малко се научих да живея в него. Въздухът и светлината, да, и светлината, която блести навсякъде и ме кара да виждам нещата. Въздухът и светлината, това е най-доброто. Извинете ме. Въздухът и светлината. Да. Когато времето е хубаво, обичам да седя до отворения прозорец. Понякога поглеждам навън и наблюдавам какво става долу. Улицата и хората, кучетата и колите, тухлите на отсрещните сгради. А после затварям очи и си седя, а вятърът гали лицето ми и светлината е вътре във въздуха, около мен и отвъд мен, и целият свят е червен, красиво червен, а слънцето свети в мен и в моите очи.

Вярно, че рядко излизам. Трудно ми е, пък и не мога винаги да разчитам на себе си. Понякога например пищя. Моля ви се, не ми се сърдете. Това не зависи от мен. Вирджиния казва, че трябва да се науча да се държа на обществено място. Ала понякога това не зависи от мен и виковете сами излизат от устата ми.

Но, виж, в парка обичам да се разхождам. Там има дървета, въздух и светлина. Във всичко това има доброта, нали? Да. Полека-лека аз самият ставам по-добър. Усещам го. И д-р Вишнеградски казва така. Знам, че все още съм момчето марионетка. Това не може да се поправи. Не, не. Вече не. Но понякога си мисля, че един ден ще порасна и ще стана истински.

Засега обаче все още съм Питър Стилман. Това не е истинското ми име. Не мога да кажа кой ще бъда утре. Всеки ден е нов и всеки ден аз се раждам наново. Навсякъде виждам надежда, дори в мрака, и когато умра, вероятно ще стана Бог.

Знам и други думи, които мога да изговоря, но мисля, че няма да го направя. Не. Не днес. Устата ми вече се измори и е време да си вървя. Разбира се, аз нищо не разбирам от време. Ала това няма значение. За мен. Много ви благодаря. Знам, че вие ще спасите живота ми, мистър Остър. На вас разчитам. Нали разбирате, че животът може да продължи твърде дълго. В стаята, където са мракът, езикът на Бога, виковете. Тук съм на въздух — нещо красиво, особено когато и светлината го облива. Може би ще запомните това. Аз съм Питър Стилман. Това не е истинското ми име. Благодаря ви.

Речта свърши. Куин не можеше да каже колко беше продължила. Защото чак сега, след като потокът от думи спря, той осъзна, че двамата бяха седели на тъмно. Сигурно бе изминал цял ден. В един миг, докато траеше монологът на Стилман, слънцето проникна в стаята, но Куин не го и забеляза. Сега обаче усети мрака и тишината и главата му забръмча от тях. Минаха няколко минути. Куин реши, че е негов ред да каже нещо, но не беше съвсем сигурен. Чуваше тежкото дишане на Питър Стилман. Освен него обаче други звуци нямаше. Куин не можеше да реши какво да прави. Сети се за няколко възможности, но една по една ги отхвърли мислено. Седеше и чакаше да види какво още има да се случи.