Пол Остер - Нюйоркска трилогия

— Как?

— Аз бях негов логотерапевт. Всеки ден в продължение на пет години съм работила с него.

— Не бих искал да проявявам излишно любопитство, но как така се случи, че се оженихте?

— Много е сложно.

— Имате ли нещо против да ми разкажете?

— Не, разбира се, но едва ли ще разберете.

— За да видите дали ще разбера, трябва да ми разкажете. Как иначе ще проверите?

— Така е. Накратко казано, това бе единственият начин за Питър да напусне болницата и да се опита да започне един що-годе нормален живот.

— Не можехте ли да станете просто негов законен попечител?

— Процедурата е много сложна. Освен това Питър бе вече пълнолетен.

— Тази саможертва не се ли оказа твърде голяма за вас?

— Не съвсем. Зад гърба си имах вече един брак — пълно недоразумение. Повече на тази въдица не бих се хванала. А с Питър животът ми поне придоби цел и смисъл.

— Вярно ли е, че Стилман ще бъде освободен?

— Утре вечер ще пристигне на Централната гара.

— И вие смятате, че ще иска да си отмъсти на Питър, така ли? Това само някакво предчувствие ли е, или разполагате с доказателства?

— По малко и от двете. Преди две години пак щяха да пускат Стилман. Тогава той написа едно писмо до Питър и аз го показах на съответните власти, след което те решиха, че в края на краищата още не е за пускане.

— Що за писмо беше това?

— Писмо на луд човек. Наричаше Питър дяволско изчадие и му се заканваше, че щял да дойде денят на разплатата.

— Пазите ли го?

— Не, предадох го в полицията преди две години.

— И дори нямате копие от него?

— Не, съжалявам. Мислите ли, че е много важно?

— Може и така да се окаже.

— Ако желаете, ще се опитам да изнамеря един екземпляр.

— Предполагам, че други писма не са последвали.

— Не. А сега вече смятат, че Стилман е добре и може да бъде изписан. Във всеки случай това е официалното становище и аз съм безсилна да го променя. Но ако питате мен, Стилман просто си е научил урока. Разбрал е, че писмата и заканите няма да му помогнат да излезе.

— Това ви тревожи.

— Много.

— Но вие нямате представа какво точно крои Стилман.

— Не.

— И какво всъщност искате от мен?

— Искам да го следите най-внимателно. Искам да разберете какви са намеренията му. Искам да го държите настрана от Питър.

— С една дума, да вървя по петите му.

— Нещо такова.

— Надявам се, разбирате, че аз не мога спра Стилман, ако той реши да влезе в тази сграда. Единственото, което съм в състояние да направя, е да ви предупредя, че идва. Или да измисля нещо, за да се вмъкна заедно с него.

— Разбирам. И това е нещо.

— Добре. Колко често желаете да ви давам сведения?

— Всеки ден. Да речем, всяка вечер между десет и единайсет по телефона.

— Съгласен съм.

— Нещо друго?

— Още един-два въпроса. Любопитен съм например да разбера откъде знаете, че Стилман ще пристигне на Централната гара утре вечер.

— Направих си труда, мистър Остър. Всичко това твърде много ме засяга, за да го оставя на случайността. И ако Стилман не бъде проследен още от мига на пристигането му, той много лесно би могъл да изчезне, и то безследно. Точно това се мъча да предотвратя.

— С кой влак пристига?

— С влака от Пофкипси в шест и четирийсет и една.

— Предполагам, че имате снимка на Стилман.

— Да, разбира се.

— И още нещо, свързано с Питър. Защо сте му казали всичко това? Нямаше ли да е по-добре, ако го запазите в тайна?

— Исках да го запазя, но така се случи, че когато ми съобщиха вестта за освобождаването на баща му, той беше на другия телефон. Нищо не можех да направя. Понякога Питър е много упорит и затова предпочитам да не го лъжа.

— И още един последен въпрос. Кой ви препоръча да се обърнете към мен?

— Съпругът на мисис Сааведра, Майкъл. Той е бивш полицай и си направи труда да разпита тук-там. Откри, че в целия град няма по-подходящ за случая от вас.

— Поласкан съм.

— По онова, което видях до момента, мистър Остър, аз също смятам, че вие сте човекът.

Куин възприе думите й като знак за тръгване. С облекчение успя най-сетне да протегне изтръпналите си крака. Засега нещата вървяха добре, много по-добре, отколкото бе очаквал, но главата, както и цялото тяло го боляха от изтощение, каквото не бе чувствал от години. Още малко и щеше да рухне.

— Моята такса е сто долара на ден плюс разноските — каза той. Ако ми дадете някакъв аванс, това ще ви осигури известно предимство в отношенията ни като клиент и следовател. А това означава, че всичко, което става между нас, ще си остане само между нас.