Пол Остер - Нюйоркска трилогия

Вирджиния Стилман се усмихна, като че на някаква си нейна тайна шегичка. Или просто реагираше на двусмисленото съдържание на това последно изречение. Както и при повечето други неща, които щяха да му се случат през следващите дни и седмици, и в този случай Куин остана в пълно неведение.

— Колко ще искате? — попита тя.

— Това оставям да решите вие.

— Петстотин?

— Предостатъчно.

— Добре. Ще ида да си взема чековата книжка. — Вирджиния Стилман се изправи и отново му се усмихна. — Ще ви донеса и снимка на бащата на Питър. Мисля, че знам къде да я намеря.

Куин и благодари и каза, че ще изчака. Загледа се след нея, докато тя излизаше от стаята, и още веднъж се улови, че си я представя без дрехи. Дали наистина му даваше аванси, почуди се той, или собственият му интелект отново се опитва да го провали? Реши да отложи разсъжденията си по въпроса за по-късно.

Вирджиния Стилман се върна в стаята и каза:

— Ето чека. Надявам се, че съм го попълнила правилно.

Да, да, помисли си Куин, докато разглеждаше чека, всичко е тип-топ. Беше доволен от собствената си находчивост. Чекът, разбира се, бе на името на Пол Остър, значи Куин не можеше да бъде обвинен, че се представя за частен детектив, без да има разрешително. Всичко е наред. Това, че той никога няма да може да осребри чека, не го разтревожи. Още тогава разбра, че в случая не работи за пари. Прибра чека във вътрешния джоб на сакото си.

— Съжалявам, че не успях да намеря по-нова снимка — каза Вирджиния Стилман. — Тази е отпреди повече от двайсет години. Но друга нямам.

Куин погледна лицето на Стилман, надявайки се на внезапно хрумване, на внезапно осенение свише, което да му помогне да разгадае човека. Ала снимката не му говореше нищо. Просто снимка на мъж и толкоз. Взря се в нея още веднъж, колкото да се увери, че наистина не му говори нищо.

— Ще я разгледам по-внимателно у дома — каза той и я прибра при чека. — Като взема предвид изминалите години, сигурен съм, че ще успея да го разпозная утре на гарата.

— Надявам се — каза Вирджиния Стилман. — Страшно важно е и аз много разчитам на вас.

— Не се безпокойте — отвърна й Куин. — Досега никого не съм разочаровал.

Тя го изпрати до вратата. Останаха смълчани за миг, сякаш се колебаеха дали има да си кажат още нещо, или просто трябва да се сбогуват. В този мимолетен интервал Вирджиния Стилман най-неочаквано се хвърли към Куин, прегърна го, потърси устните му и го целуна страстно, като пъхна езика си дълбоко в устата му. Куин бе толкова изненадан, че дори не успя да се наслади на целувката.

Когато отново бе в състояние да си поеме дъх, мисис Стилман вече го държеше на една ръка разстояние:

— Исках да ви докажа, че Питър не говори истината. Много е важно да ми вярвате.

— Вярвам ви — отвърна Куин. — Но и да не ви вярвах, това не би имало никакво значение.

— Исках да знаете на какво съм способна.

— Мисля, че вече имам представа.

Тя пое дясната му ръка в двете си длани и я целуна.

— Благодаря ви, мистър Остър. Наистина смятам, че във вас ни е спасението.

Той й обеща да се обади на следващата вечер, прекрачи прага, взе асансьора и напусна сградата. Минаваше полунощ, когато пое по улицата.

Куин и преди бе чувал за случаи, подобни на този с Питър Стилман. Още през предишния си живот, скоро след като се бе родил синът му, беше рецензирал книгата за дивото дете от Авейрон и още тогава се бе занимавал известно време с темата. Доколкото си спомняше, първите описания на експерименти от този род се срещаха още у Херодот: през седми век преди новата ера египетският фараон Псамтик изолирал две деца и заповядал на слугата, който трябвало да се грижи за малките, да не продумва нито дума в тяхно присъствие. Според Херодот — един изключително недостоверен летописец — децата сами се научили да говорят и първата им дума била фригийската дума за хляб. В средните векове римският император Фредерик II повторил експеримента, като се надявал да открие истинския и „естествен език“ на човека, използвайки същия метод, но децата умрели още преди да проговорят. Най-сетне, в началото на шестнайсети век, шотландският крал Джеймс IV, опитвайки се да пробута една безспорна измама, заявил, че шотландските деца, изолирани по този начин, проговарят на „много добър староеврейски“.

Но не само ексцентрични типове и идеолози са проявявали интерес към тази тема. Дори един толкова разумен скептик като Монтен отделя място на този въпрос в своето най-важно есе „Апология на Реймон Себонд“. Там той пише: „И все пак струва ми се, че ако едно дете се отглежда в пълно уединение, без всякакво общуване с хора (което много трудно би могло да стане), би намерило някакви думи, за да изрази мислите си; не може да се приеме, че Природата ни е отказала средство, което е дала на много други същества… Но интересно е да се знае на какъв език би говорило такова дете, израснало само; защото онова, което говорят обикновено за подобни случаи, са единствено догадки и не звучи убедително.“