Пол Остер - Нюйоркска трилогия

Лицето на Стилман. Или по-скоро лицето на Стилман, каквото е било преди двайсет години. Не знам дали ще има нещо общо с утрешното лице. Сигурно е обаче, че не е лице на луд човек. Дали това може да бъде основателно доказателство? На мен поне лицето ми изглежда благо, да не кажа направо приятно. Около устата чертите са нежни. Няма съмнение, че очите са сини, и то воднистосини. Рядка коса още тогава, вероятно вече я няма, а онова, което е останало, сигурно е прошарено или съвсем побеляло. Съзерцателен тип, несъмнено силно раздразнителен, нищо чудно да заеква, или пък с мъка да удържа потока от думи, непрекъснато напиращи в него.

Малкият Питър. Трябва ли да си го представя или да се доверя на разказаното. Мракът. Да си представя как аз съм в онази стая и пищя. Не ми се ще. Дори не мисля, че искам да го разбера. С каква цел? В края на краищата това не е приказка. Това е факт — нещо, което се е случило в света, а аз просто трябва да си свърша работата, не кой знае каква, но работа, която вече приех. Ако няма допълнителни усложнения, всичко би трябвало да бъде просто. Не са ме наели да разбирам, а да действам. Това е нещо ново. Трябва да го запомня, на всяка цена.

И все пак какво казваше Дюпен на Едгар Алан По? „Съвпадение на интелектите на събеседника и неговия опонент.“ Тук това може да се отнася до Стилман старши. Което може би е дори по-лошо.

А що се отнася до Вирджиния, не съм съвсем наясно. Не само заради целувката, за която могат да се намерят много и различни обяснения; не и заради онова, което Питър спомена. То не е важно. Бракът й? Може би. Или пълната нелепост на всичко. Дали пък не участва в играта само заради парите? Или е съучастница на Стилман? Това би променило всичко. Но в същото време изглежда безсмислено. Ако е така, защо тогава ме наема? За да има свидетел на собствената си добронамереност? Може би. Но това би била твърде усложнена и заплетена версия. И все пак: защо чувствам, че не бива да й се доверявам?

Отново лицето на Стилман. От няколко минути насам си мисля, че съм го виждал и преди. Може би преди много години в квартала — още преди да го арестуват.

Трябва да си припомня как се чувства човек, когато носи чужди дрехи. Мисля оттам да започна. Да приемем, че ми се налага. Преди много години — осемнайсет или двайсет, когато нямах пари и приятелите ми даваха да нося туй-онуй. Например в колежа — старият балтон на Джей. И странното усещане, което изпитвах, сякаш съм влязъл в кожата му. Да, това е добре като начало.

А после най-важното: да помня кой съм. Да помня кой трябва да бъда. Не смятам, че това е игра. От друга страна, нищо не е ясно. Например: кой си ти? А ако мислиш, че знаеш, защо продължаваш да се залъгваш? Нямам отговор. Всичко, което мога да кажа, е следното: казвам се Пол Остър. Това не е истинското ми име.

Куин прекара следващата сутрин в библиотеката на Колумбийския университет. Искаше да се запознае с книгата на Стилман. Пристигна рано. Беше първи и щом вратите се отвориха, тишината на мраморните зали го успокои, като че ли бе влязъл в някаква крипта на забвението. Показа университетската си карта на дремещия пазач, взе книгата от рафта и се върна на третия етаж. Настани се в кожено кресло в една от стаите за пушачи. Слънчевата майска утрин надничаше през прозореца и го приканваше да поскита безцелно навън, но Куин бързо се пребори с изкушението. Завъртя креслото така, че да бъде с гръб към прозореца, и отвори книгата.

„Градината и Кулата: Ранни представи за Новия свят“. Книгата бе разделена на две приблизително равни по обем части. „Митът за рая“ и „Митът за Вавилон“. Първата част се занимаваше с откритията на пътешествениците от Колумб до сър Рали. Тезата на Стилман гласеше, че първите откриватели, стигнали до бреговете на Америка, са вярвали, че по случайност са открили Рая, една втора Едемска градина. В записките си за своето трето пътуване например Колумб пише: „Вярвам, че Раят на земята се намира тук и никой не би могъл да влезе в него, ако Бог не е решил така.“ А що се отнася до хората на тази земя, още през 1505 г. Питър Мартър пише: „Те като че ли населяват онзи златен свят, за който старите автори пишат толкова много, където хората живеят в простота и непорочност, без насилието на закона, без свади, без съдии, без клевети, доволни да бъдат в хармония с природата.“ Или както ще напише вездесъщият Монтен след още половин век: „По мое мнение онова, което наистина виждаме в тези народи, не само надминава всички обрисувани от поетите картини на Златния век и всички техни хрумвания, олицетворяващи блаженството, очаквано от човечеството, но и идеята, и копнежа на самата философия.“ Според Стилман, откриването на Новия свят дава тласък на учението на мислителите-утописти, както и нова надежда за постижимото съвършенство на човешкия живот — от книгата на Томас Мор, написана през 1516 г., до пророчеството на Херонимо де Мендиета, няколко години по-късно, че Америка ще се превърне в идеалната теократична държава, един истински Божи град.