Пол Остер - Нюйоркска трилогия

Съществува обаче и коренно противоположно мнение. Докато едни гледат на индианците като на същества, обитаващи свят на предгреховна невинност, други са категорични в оценката си, че те са чисто и просто диваци, зверове и дяволи в човешки образ. Откриването на канибали по Карибското крайбрежие затвърдява още повече това мнение. Испанците дори са го използвали като оправдание за безмилостната експлоатация на туземците, която, разбира се, те провеждали единствено за собствените си меркантилни цели. Защото, когато не считаш някого за човешко създание, тогава не съществуват и морални задръжки в поведението ти към него. Едва през 1537 г. Павел III издава папска була, в която индианците се признават за истински човешки същества, притежаващи души. Независимо от това споровете по въпроса не стихват още няколко стотици години, като кулминират, от една страна, в идеята за „благородния дивак“ на Лок и Русо, която поставя теоретичните основи на демокрацията в независима Америка, и от друга — в кампанията за изтребване на индианците и в непоклатимото убеждение, че единственият добър индианец е мъртвият индианец.

Втората част на книгата започва с едно ново изследване върху грехопадението. Облягайки се предимно на Милтън и неговото описание в „Изгубеният рай“, изразяващо ортодоксалното становище на пуританите, Стилман твърди, че едва след грехопадението започва човешкият живот такъв, какъвто го познаваме. Защото в Райската градина не съществува злото, но не съществува и доброто. Както самият Милтън казва в „Ареопагитика“: „От кората на една вкусена ябълка в света са се пръкнали и доброто, и злото, като свързани, но раздвоени близнаци.“ Коментарът на Стилман върху това изречение е изключително подробен. С много остро око за възможността от каламбури и игра на думи той посочва как думата „вкусвам“ всъщност се свързва с латинската „sapere“, която означава и „вкусвам“, и „зная“ и следователно съдържа подсъзнателна отпратка към дървото на познанието: ябълковото дърво, което дарява света с познанието, тоест запознава го с доброто и злото. Стилман говори още и за парадокса на думата, която предхожда „близнаци“, защото в оригиналния текст тя е една и означава едновременно „свързвам“ и „раздвоявам“, като по този начин олицетворява две равностойни и противоположни значения, което пък на свой ред въплъщава схващането за езика, присъстващо, според Стилман, в цялото творчество на Милтън. В „Изгубеният рай“ например всяка ключова дума има по две значения — едното ни отпраща във времето преди грехопадението, а другото — след грехопадението. За да илюстрира това свое твърдение, Стилман подбира няколко от въпросните думи — зловещ, змия, вкусен — и показва как употребата им преди грехопадението е освободена от всякакъв морален смисъл, докато употребата им след грехопадението вече е нюансирана, допълнително обременена с познанието за злото. Единствената задача на Адам в Райската градина е била да изобрети езика, да даде на всяко същество и на всяко нещо име. В това състояние на невинност езикът му е отразил самия живец на света. Думите му не са били просто принадени добавки към нещата, които е виждал, а са разкривали същността им, буквално са ги разбудили за живот. Нещото и неговото име са станали взаимозаменяеми. След грехопадението това вече не било така. Имената се откъснали от нещата; думите се превърнали в мъгляви знаци; езикът се откъснал от Бога. Следователно историята в Райската градина не само свидетелства за грехопадението на човека, но и за падението на езика.

По-нататък в книгата „Битие“ се разказва и още една история, свързана с езика. Според Стилман, епизодът с Вавилонската кула повтаря дословно случката в Градината — само дето е по-подробен, обобщен и разширен така, че посланието, което носи, да важи за цялото човечество. Тази история придобива наистина особено значение, като вземем предвид мястото й в книгата: глава единайсета от книгата „Битие“, стихове от първи до девети. Това е последният епизод от библейската праистория. След него Старият завет се превръща предимно в летопис на евреите. С други думи, Вавилонската кула представлява последното изображение преди началото на Новия свят.

Коментарите на Стилман заемат много страници. Започва с исторически преглед на различните тенденции в тълкуването на историята, допълнително усложнени от всевъзможни грешки в прочита, възникнали в определени периоди, и свършва с пространен каталог на всички легенди от Агадах (компендиум на равинските интерпретации). Общоприето е да се смята, пише Стилман, че Кулата е била построена през 1996 година след сътворението, само някакви си триста и четирийсет години след Потопа, „преди да се пръснем по лицето на цялата земя“. Божието наказание е дошло в отговор на това пожелание, което си противоречи със заповедта, явяваща се по-напред в „Битие“: „Плодете се и се множете, и пълнете земята, и я владейте“. Следователно, като разрушава Кулата, Бог осъжда човека да се подчинява на тази повеля. Според друг прочит обаче Кулата се явява предизвикателство срещу Бога. Нимрод, първият владетел на света, се сочи като неин архитект: Вавилонската кула трябвало да се превърне в светилище, което да символизира всеобхватността на неговата власт. Това е Прометеевото тълкуване на историята и то се доказва от фразата: „Да си съградим град и кула, висока до небето; и да си спечелим име.“ Изграждането на Кулата се превърнало в мания, във всеобща страст за човечеството, в крайна сметка по-важна и от самия живот. Тухлите станали по-ценни от хората. Жените не спирали да работят, дори когато трябвало да раждат; завивали на бърза ръка новороденото в престилката си и продължавали. По всичко личи, че в строежа са участвали три различни групи хора: онези, чиято цел е била да отидат в Рая, онези, чиято цел е била да се възправят срещу Бога, и онези, които са предпочитали да тачат идоли. Но в усилията си те били напълно сплотени — „По цялата земя имаше един език и един говор“ — но латентната сила на едно обединено човечество не била по вкуса на Бога. „И рече Господ: ето, един народ са, и всички имат един език, а на, какво са почнали да правят; и няма да се откажат от онова, що са намислили да правят.“ Тази реч е съзнателно повторение на думите, с които Бог изгонва Адам и Ева от Рая: „И рече Господ Бог: ето, Адам стана като един от Нас да познава добро и зло; и сега — да не простре ръка да вземе от дървото на живота, та като вкуси, да заживее вечно. Тогава Господ Бог го изпъди от Едемската градина…“ Според друго тълкуване пък целта на историята с Вавилонската кула е просто да разкаже за голямото различие между народи и езици. Защото, ако всички хора са потомци на Ной и неговите синове, тогава как така са се получили огромните различия в културите? Друго, но подобно на това тълкуване поддържа твърдението, че историята с Вавилонската кула всъщност обяснява съществуването на езичеството и идолопоклонничеството, защото преди нея всички хора са били представяни като монотеисти в своите вярвания. Що се отнася до самата Кула, според легендата една трета от нея е потънала в земята, една трета е изгоряла и една трета е останала да стърчи. Бог я е атакувал по два начина, за да е сигурен, че разрушаването й ще се схване от хората именно като Божие наказание, а не като някаква случайност. И все пак останалата да стърчи част била толкова висока, че от върха й едно палмово дърво изглеждало като скакалец. Разправяло се също така, че човек трябвало да върви цели три дни, преди да излезе от сянката на Кулата. И най-накрая — Стилман бе отделил доста място на тази легенда, — говорело се, че който погледнел развалините на Кулата, забравял всичко, което знаел.