Пол Остер - Нюйоркска трилогия

Като изхожда от историята за Вавилонската кула, Дарк доразвива първоначалния си замисъл и дава простор на собствените си пророчества. Цитирайки втория стих от единайсета глава на „Битие“ — „Като се дигнаха от Изток, те намериха равнище в Сенаарската земя и се заселиха там“ — Дарк твърди, че това пътуване доказва, че човешкият живот и цивилизация се придвижват на запад. Ето, и градът Вавилон, който се е намирал в Месопотамия, е много по̀ на изток от юдейските земи. Ако въобще Вавилон се намира на запад от нещо, то това нещо е Едем, началното обиталище на човечеството. Следователно заръката, която човек е получил от Бога, да се пръсне по лицето на цялата земя, да се плоди… и да пълни земята, не би могла да го отведе никъде другаде, освен на запад. А каква по-западна точка в целия християнски свят, пита Дарк, освен Америка? Движението на английските заселници, поели към Новия свят, следователно може да се възприеме като осъществяване на една древна повеля. Америка е последният етап в този процес. Щом континентът се напълни, ще дойде моментът за промяна в съдбата на човечеството. Тогава и последната пречка за изграждането на Вавилон, а именно че човек трябва да напълни земята, ще отпадне. И тогава отново ще бъде възможно по цялата земя да има един език и един говор. А ако това стане, раят няма да закъснее.

И точно както Вавилонската кула е била построена триста и четирийсет години след Потопа, точно триста и четирийсет години след пристигането на „Мейфлауър“ в Плимут, и тази заповед ще бъде изпълнена, предсказва Дарк. Защото няма съмнение, че пуританите, новият избран народ на Господа, държат съдбините на човечеството в свои ръце. За разлика от юдеите, които измениха на Бога, като отказаха да приемат неговия син, тези английски преселници ще напишат последната глава от историята, преди най-накрая небето и земята да се съединят. Подобно на Ной и неговия ковчег, те са преплавали огромния океански потоп, за да изпълнят свещената си мисия.

Триста и четирийсет години, според изчисленията на Дарк, означава, че през 1960 г. първата част от работата на преселниците ще бъде свършена. Тогава основите вече ще бъдат положени за истинската работа, която предстои: изграждането на новия Вавилон. Дарк пише, че вече вижда окуражителни признаци за това в самия град Бостън, защото там, за разлика от много други места в света, главният строителен материал са тухлите — а както е уточнено в трети стих на единайсета глава от „Битие“, те са материалът, от който е издигната Вавилонската кула. През 1960 г., заявява той уверено, ще започне строежът на новия Вавилон и той ще се възправи в небесата — символ на възкресението на човешкия дух. И тогава историята ще бъде написана отзад напред. Падналите ще се изправят, сломените ще се обнадеждят. Веднъж завършена, Кулата ще бъде достатъчно голяма, за да приюти всеки поселник на Новия свят. Ще има стая за всеки човек, а влезе ли в стаята си, той ще забрави всичко, което е знаел. След четирийсет дни и четирийсет нощи ще стане вече нов човек, ще говори езика на Бога и ще бъде готов да обитава втория и вечен рай.

Така завършва резюмето на Стилман върху памфлета на Хенри Дарк, с дата 20 декември 1690 г. — седемдесетата годишнина от акостирането на „Мейфлауър“.

Куин въздъхна и затвори книгата. Читалнята беше празна. Той се наведе напред, подпря глава в ръцете си и затвори очи. „Хиляда деветстотин и шейсета“, каза той на глас. Опита да си представи как е изглеждал Хенри Дарк, но пред очите му не изплува никакъв образ. Виждаше само огън, клада от горящи книги. Изгуби нишката на мисълта си, не се сещаше дори накъде трябваше да го отведе тя, но най-ненадейно си спомни, че 1960 е годината, в която Стилман бе затворил сина си.

Отвори червената тетрадка и я сложи в скута си. Приготви се да пише, но изведнъж реши, че за днес му стига. Затвори тетрадката, стана от креслото и върна книгата на Стилман. Слезе по стълбите, запали си цигара, напусна библиотеката и се гмурна в майския следобед.

Отиде на Централната гара много по-рано. Влакът на Стилман трябваше да пристигне в шест и четирийсет и една, но на Куин му трябваше време, за да се запознае с мястото, само така можеше да бъде сигурен, че Стилман няма да му се изплъзне. От метрото се озова направо в огромна зала, погледна часовника — четири и малко. Гарата вече се пълнеше с тълпата от пиковия час. Куин с мъка си запробива път през навалицата от напористи тела и обходи всичките номерирани входове, като същевременно се оглеждаше за скрити стълби, потайни изходи и тъмни ниши. Установи, че всеки би могъл да изчезне безпрепятствено в този лабиринт, стига да си го е наумил. Оставаше му да се надява, че Стилман не е предупреден за неговото идване. Ако все пак успее да му се изплъзне, това ще означава, че Вирджиния Стилман има пръст в тази работа. Друг не би могъл да бъде. Успокояваше го мисълта, че разполага с резервен вариант, ако нещата кривнат непредвидено. В случай че Стилман не се появи, Куин ще отиде на Шейсет и девета улица и ще каже право в лицето на Вирджиния Стилман какво мисли.