Пол Остер - Нюйоркска трилогия

Погледна я в лицето, като се опитваше да чуе думите, които отекваха в главата й, втренчи се в очите й, които пробягваха напред-назад по страницата. Изглежда, погледът му е бил твърде настойчив, защото след миг тя раздразнено се обърна към него и каза:

— Какво има, господине?

— Нищо — смутено й се усмихна Куин. — Чудя се, хубава ли е книгата, която четете.

Момичето сви рамене.

— Чела съм по-хубави, чела съм и по-лоши.

На Куин му се прииска още на минутата да прекрати разговора, но нещо отвътре не му даваше мира. Тъкмо да стане и да си тръгне, и думите сами излязоха от устата му.

— Интересна ли е?

Момичето пак сви рамене, наду един балон с дъвката си, после го пукна.

— Горе-долу. На едно място детективът се изгубва и става доста страшничко.

— Бива ли го детектива?

— О, да, сече му акълът, ама непрекъснато дърдори.

— А вие предпочитате повече да действа, така ли?

— Разбира се.

— Щом не ви харесва, защо не я захвърлите?

— И аз не знам. — И тя пак сви рамене. — Сигурно, за да ми мине по-бързо времето. Абе, не е нищо особено. Книжле.

Канеше се да й каже кой е, но видя, че с това нищо няма да постигне. Момичето беше безнадежден случай. В продължение на цели пет години бе крил от света особата на Уилям Уилсън, та сега ли ще се издаде, и то пред някаква фръцла. И все пак не му беше приятно. Направи усилие да преглътне накърнената си гордост. Вместо да й прасне един, той рязко се изправи от мястото си и се отдалечи.

Точно в шест и половина Куин зае позиция пред вход двайсет и четири. Влакът се очакваше да пристигне навреме и от мястото, където бе застанал, по средата на големия портал, шансовете му да види Стилман бяха добри. Извади снимката от джоба си и отново я разгледа, като внимателно се взря в очите. Беше чел някъде, че от цялото лице единствено очите не се променят. От детството до старостта те си остават едни и същи и ако човек знае това, макар и на теория, може да погледне очите на едно момче от снимка и само по тях да разпознае възрастния човек, в който то се е превърнало. Куин си имаше своите съмнения по въпроса, но нищо друго не му оставаше, освен да вярва, тъй като това бе единственият му мост към настоящето. И този път обаче лицето на Стилман остана напълно непроницаемо за него.

Влакът спря на гарата и Куин почувства как свирката прониза тялото му: трескава, паническа сирена, която запищя в такт с пулса му и така пришпори кръвообращението, че ушите му заглъхнаха. В главата му нахлу гласът на Питър Стилман — бараж от несвързани думи, които болезнено рикошираха в стените на черепа му. Каза си, че трябва да се успокои. Но това не помогна. Тази превъзбуда се оказа неочаквана и за самия него.

Влакът беше препълнен и не след дълго пътниците заляха перона. Вървяха срещу него и скоро се превърнаха в тълпа. Куин нервно плесна червената тетрадка в дясното си бедро, повдигна се на пръсти и огледа навалицата. Хората го притискаха отвсякъде. Мъже и жени, деца и старци, младежи и бебета, богаташи и бедняци, чернокожи мъже и бели жени, бели мъже и чернокожи жени, ориенталци и араби, мъже, облечени в кафяво и сиво, синьо и зелено, жени, облечени в червено и бяло, жълто и розово, деца с гуменки, деца с обувки, деца с мокасини, тлъсти и кльощави, високи и ниски, всеки различен от другите, всеки неповторим сам за себе си. Куин напрегнато ги наблюдаваше, замръзнал на място, сякаш цялото му същество бе заложник на очите му. При появата на всеки възрастен човек изтръпваше. Идваха и отминаваха твърде бързо, за да изпита разочарование, но във всяко възрастно лице като че ли откриваше частица от онова, което би трябвало да бъде истинският Стилман, и с всяко ново лице все по-щателно пресяваше очакванията си, сякаш натрупването на старчески фигури идваше да извести предстоящата поява на самия Стилман. За миг Куин си помисли: „Ето, това е то детективската работа.“ Но само толкоз, повече не се вдълбочи. Само гледаше. Щръкнал сред движещата се тълпа, той стоеше и наблюдаваше.

Половината от пътниците вече се бяха източили, когато Куин зърна Стилман. Приликата със снимката бе безспорна. Не, не беше оплешивял, както допускаше Куин. Косата му — бяла и несресана, стърчеше на кичури в различни посоки. Беше висок, слаб, несъмнено над шейсетте, леко прегърбен. Изглеждаше облечен съвсем неподходящо за сезона с дълго и овехтяло кафяво палто. Леко провлачваше крака. Изразът на лицето му беше спокоен, нещо средно между замаяност и замисленост. Не поглеждаше наоколо, пък и наоколо никой не се интересуваше от него. Носеше само един куфар — смачкан на вид, но от качествена кожа, с ремък, който изцяло го опасваше. Докато крачеше по перона, на два пъти остави куфара на земята, за да си почине. Изглежда, лесно се изморяваше и повлечен от тълпата, като че ли се колебаеше дали да следва хода й или да остави другите да го задминат.