Пол Остер - Нюйоркска трилогия

А това, което Стилман вършеше по време на разходките си, остана пълна загадка за Куин. Той, разбира се, добре виждаше какво става и най-съвестно го отбелязваше в червената си тетрадка, но смисълът на тези действия продължаваше да му убягва. Стилман като че никога не знаеше къде отива, нито къде се намира. Все пак, като по предварително начертан план, той неизменно се въртеше в един и същ периметър, ограничен на север от Сто и десета улица, на юг — от Седемдесет и втора улица, на запад — от Ривърсайд парк и на изток — от Амстердам авеню. Колкото и да криволичеше, а пътят му всеки ден минаваше през различни места, Стилман нито веднъж не излезе от границите на въпросния периметър. Куин беше направо смаян от тази прецизност, защото във всяко друго отношение действията му изглеждаха безцелни.

Докато вървеше, Стилман никога не вдигаше поглед. Очите му бяха забодени в тротоара, като че ли търсеше изгубен предмет. От време на време се навеждаше, вдигаше нещо от земята, оглеждаше го внимателно и дълго го прехвърляше от ръка в ръка. Приличаше на археолог, попаднал на глинени съдове от праисторическата епоха. Понякога, след като огледаше предмета, Стилман го хвърляше обратно на земята. Но по-често отваряше торбата и внимателно го поставяше вътре. След това изваждаше от джоба на палтото си една червена тетрадка — като тази на Куин, но по-малка — и около минута-две усърдно записваше нещо в нея. Щом приключеше тази операция, пъхваше тетрадката в джоба си, грабваше торбата и продължаваше.

Според Куин предметите, които събираше Стилман, бяха без стойност. Направо боклуци — счупени, изхвърлени, ненужни вещи. Сред тях Куин бе забелязал един сгъваем чадър без плат, откъснатата глава на гумена кукла, една черна ръкавица, долната част на изгоряла електрическа крушка, прогизнали списания, смачкани вестници, скъсана снимка, части от механични играчки и всякакви джунджурии с неизвестен произход. Самият факт, че Стилман подхождаше така сериозно към събирането на тези отпадъци, силно възбуди любопитството на Куин, но за съжаление той не можеше да направи нищо друго, освен да зяпа глупашки и старателно да записва всичко в червената си тетрадка. Беше му приятно, че и Стилман има същата червена тетрадка. Тя като че ли представляваше някаква тайна връзка помежду им. Куин подозираше, че тетрадката на Стилман съдържа отговори на въпросите, които се трупаха в ума му и го измъчваха, затова взе да крои план как да я открадне. Но за такава драстична стъпка беше още рано.

По време на разходките си Стилман не правеше нищо друго, освен да събира отпадъци от земята. Понякога се отбиваше в заведение да хапне. Понякога се блъсваше в непознат и набързо измънкваше сконфузеното си „простете“. Веднъж, докато пресичаше улицата, за малко да го блъсне кола. Стилман не разговаряше с никого, не влизаше в магазини, не се усмихваше. Не беше нито щастлив, нито нещастен. На два пъти, когато отпадъчният му улов бе натежал твърде много, се прибра в хотела си още по пладне, но отново излезе след няколко минути с празна торба. Почти всеки ден прекарваше по няколко часа в Ривърсайд парк, като методично преброждаше всички асфалтови пътеки или претърсваше всички храсти. Зеленината на парка не успяваше да укроти колекционерската му страст. Камъни, листа и клончета бързо изпълваха торбата му. Един път дори взе в ръцете си и сухо кучешко изпражнение, подуши го внимателно и го прибра. Стилман често си почиваше в парка. Следобед сядаше на някоя пейка и дълго съзерцаваше Хъдсън. Веднъж, когато беше много топло, Куин го видя, че се е проснал на тревата и спи. Привечер отиваше да хапне в закусвалнята „Аполо“, на ъгъла на Деветдесет и седма улица и Бродуей, след което се прибираше в хотела си. Не направи нито един опит да се свърже със сина си. Това бе потвърдено и от Вирджиния Стилман, на която Куин се обаждаше всяка вечер.

Започна да го обзема апатия. Полека-лека Куин изгуби първоначалния си ентусиазъм и все по-често взе да се пита дали не си прахосва времето с тази безсмислица. Разбира се, съществуваше и възможността Стилман да изчаква най-благоприятния момент, като междувременно се опитва да приспи вниманието на света, преди да нанесе своя удар. Но тогава той би трябвало да знае, че го следят, а според Куин това не изглеждаше много вероятно. Засега той добре се справяше с работата си, спазваше прилична дистанция, използваше уличните тълпи за прикритие, гледаше да не привлича вниманието върху себе си, но и в криеницата не се престараваше. От друга страна, нищо чудно Стилман поначало да е очаквал, че ще бъде следен — дори може да го е знаел предварително, — и затова да не се интересува кой точно го следи. Защото, ако със сигурност е решил, че ще го следят, има ли значение кой ще го прави? Всеки разкрит наблюдател може да бъде сменен с друг.