Пол Остер - Нюйоркска трилогия

Нощните му разговори с Вирджиния Стилман бяха кратки. Въпреки че споменът за целувката все още го пареше, други романтични намеци не последваха. Отначало Куин очакваше, че нещо ще се случи. След толкова обещаващо начало той беше почти сигурен, че рано или късно мисис Стилман ще се озове в обятията му. Но неговата работодателка се скри зад маската на заетостта и нито веднъж не намекна за онзи момент на открита страст. Вероятно Куин се бе объркал в надеждите си, вземайки се по погрешка за Макс Уърк, човек, който никога не пропуска да се възползва от подобни ситуации. Или просто Куин започваше да чувства по-остро самотата си. Отдавна до него не бе лежало топло тяло. А истината бе, че от мига, в който я зърна, Куин бе пожелал Вирджиния Стилман — много преди да се стигне до целувката. И въпреки настоящото й безразличие той продължаваше да си я представя гола. Похотливи картини се нижеха пред празния му взор всяка нощ и макар че вероятността да се превърнат в действителност избледняваше с всеки изминал ден, все пак те бяха едно приятно развлечение. След време, когато бе вече твърде късно, той разбра, че дълбоко в себе си е хранел рицарската надежда да разреши случая така блестящо и светкавично, премахвайки безвъзвратно надвисналата над Питър Стилман опасност, че да спечели благоволението на мисис Стилман задълго. Това, разбира се, се оказа грешка от негова страна. Но не по-лоша от останалите, които направи от началото до края на тази афера.

На тринайсетия ден от началото на случая Куин се прибра вкъщи съвсем оклюмал. Беше отпаднал духом и готов да напусне кораба. Въпреки игричките и историйките, с които се залъгваше, по всичко личеше, че в този случай няма хляб. Стилман беше само един луд старец, напълно забравил сина си. Разбира се, можеше да продължи да го следи, но от това нищо нямаше да излезе. Куин взе телефона и се обади в апартамента на Стилман.

— Зарязвам работата — каза той на Вирджиния Стилман. — От всичко, което видях, смятам, че никаква опасност не грози Питър.

— Той точно това иска да ни накара да мислим — отвърна му тя. — Вие и не подозирате колко е хитър. И колко търпелив.

— Той може и да е търпелив, но аз не съм. Мисля, че само си пилеете парите. А аз времето.

— Сигурен ли сте, че не ви е забелязал? Това би променило изцяло нещата.

— Не бих гарантирал с живота си, но да, сигурен съм.

— Тогава, какво искате да кажете?

— Че няма от какво да се боите. Поне засега. Ако нещо се случи по-нататък, обадете ми се. Ще дотичам при най-малката заплаха.

Последва пауза, после Вирджиния Стилман каза:

— Може и да сте прав.

Втора пауза.

— Бихте ли направили все пак един компромис, за да бъда по-спокойна?

— Зависи какво имате предвид.

— Нищо особено, само да продължите още няколко дни. За да сме абсолютно сигурни.

— При едно условие — отвърна й Куин. — Ако ми разрешите да го следя, както аз си знам. Без ограничения. Искам да говоря с него, да го поразпитам, веднъж завинаги да стигна до дъното на тази история.

— Не е ли рисковано?

— Вие не се грижете за това. Няма да се издам. И през ум няма да му мине кой съм и какво целя.

— И как по-точно ще стане това?

— То си е моя работа. Знам различни начини. Вие трябва само да ми се доверите.

— Добре тогава, действайте. От опит не боли, нали така?

— Ще се позанимавам още няколко дни, а после пак ще обсъдим положението.

— Мистър Остър?

— Да?

— Много съм ви благодарна. През тези две седмици Питър се чувства много по-добре и причината сте вие. Той непрекъснато говори за вас. Вие сте нещо като… как да кажа… герой в неговите очи.

— А какво съм в очите на мисис Стилман?

— Същото.

— Приятно ми е да го чуя. Може би някой ден тя ще ми разреши да й се отблагодаря.

— Всичко е възможно, мистър Остър. Запомнете това.

— Трябва да съм кръгъл глупак, за да го забравя.

Куин си направи лека вечеря от бъркани яйца и препечен хляб, изпи една бутилка бира, седна на бюрото си и извади червената тетрадка. Беше изписал много страници с неравния си, крив почерк, но все още не бе събрал кураж да ги изчете. Сега обаче, когато краят му се виждаше, реши да хвърли един поглед.

Трудно се разчиташе, особено в началото. А когато успееше да дешифрира думите, разбираше, че не си е струвало труда. „Насред пресечката вдига от земята молив. Гледа го, колебае се, мушва го в торбата… Купува си сандвич от… Сяда на пейка в парка и чете червената си тетрадка.“ Тези изречения му се струваха съвършено безполезни.