Пол Остер - Нюйоркска трилогия

В съня си, който по-късно забрави, изведнъж се намери на градското бунище, което познаваше от своето детство. Ровеше се в планина от боклуци.

Първата среща със Стилман се състоя в Ривърсайд парк. Беше съботен следобед, време за разходки с колела, кучета и деца. Стилман седеше сам на една пейка и гледаше в празното пространство, а малката червена тетрадка лежеше в скута му. Навред струеше обилна светлина, която като че ли се излъчваше от всичко наоколо, а ветрецът разклащаше клоните на дърветата със страстно шумолене и равномерно подухваше на приливи и отливи с монотонността на морски вълни.

Куин бе планирал ходовете си внимателно. Като се престори, че не забелязва Стилман, той седна на пейката до него, скръсти ръце на гърдите си и впери взор в същата посока, в която гледаше и старецът. И двамата мълчаха. По-късно Куин прецени, че това е продължило петнайсет или двайсет минути. После, съвсем ненадейно, той обърна глава към стареца, погледна го в упор и нарочно не свали очите си от покрития му с бръчки профил. Куин концентрира цялата си воля в очите, сякаш искаше да прогори дупка в черепа на Стилман. Това втренчено зяпане продължи цели пет минути.

Най-накрая Стилман се извърна към него. Проговори с неочаквано нежен тенор.

— Съжалявам, но не мога да разговарям с вас.

— Нищо не съм казал — отвърна му Куин.

— Така е — продължи Стилман. — Но трябва да разберете, че аз нямам навика да говоря с непознати.

— Ала аз нищо не съм ви казал — повтори Куин.

— Да, добре ви чух, но не искате ли да знаете защо?

— Мисля, че не.

— Добре казано. Виждам, че сте разумен мъж.

Куин сви рамене. Страхуваше се да му отговори.

Цялото му същество излъчваше безразличие.

Стилман се усмихна лъчезарно, наведе се към Куин и съзаклятнически му довери:

— Мисля, че ще се спогодим.

— Ще видим — отвърна му Куин след дълга пауза.

Стилман се изсмя — отривисто, гръмогласно „ха-ха“ — и продължи.

— Не че мразя непознатите per se 7 7 Per se (лат.) — по само себе си, по същество. — Б.пр. . Просто предпочитам да не говоря с хора, които нямат навика да се представят. За да започна, трябва да знам името.

— Но щом човек каже името си, той престава да бъде непознат.

— Точно така. Затова никога не говоря с непознати.

Куин очакваше подобна ситуация и си беше подготвил отговор. Нямаше да се остави да го спипат. Тъй като технически погледнато, той беше Пол Остър, това бе името, което трябваше да пази. Всичко друго, дори и самата истина, би било измислица, маска, зад която да се скрие и остане в безопасност.

— В такъв случай — рече той — за мен е удоволствие да ви се представя. Казвам се Куин.

— А! — отвърна Стилман замислено и поклати глава. — Куин.

— Да, Куин. К-у-и-н.

— Да, да, разбрах. Куин. Хм. Да. Колко интересно. Куин. Много благозвучна дума. Римува се със сплин, нали?

— Точно така.

— И с клин, ако не греша.

— Не грешите.

— Завършва с едно „н“, нали?

— Да.

— Х-м. Много интересно. Какви възможности само крие в себе си тази дума, това Куин, тази… квинтесенция… на есенцията. Х-м. Римува се с мим, да не говорим за грим. Х-м. Много интересно. И още с мним, синоним, антоним, скрин, син, пелин, серафим. Виж ти, виж ти. Римува се дори и с желатин. Х-м. Много, много интересно. Мистър Куин, вашето име ужасно ми допада. Веднъж изречено, то може да полети едновременно в толкова много посоки.

— Така е. Забелязал съм.

— Повечето хора не обръщат никакво внимание на тези неща. Гледат на думите като на камъни, като на безжизнени и неподвижни предмети, като на непроменими монади.

— Камъните се променят. Вятърът и водата ги рушат, разяждат ги. Ерозират. Освен това те се чупят. Могат да се превърнат в отломъци, чакъл, прах.

— Точно така. Вижда се, че сте разумен мъж, мистър Куин. Да знаете само колко неразбран съм аз. Работата ми пострада заради това всеобщо неразбиране. Ужасно пострада.

— Вашата работа ли?

— Да, моята работа. Моите проекти, моите изследвания, моите експерименти.

— Така ли?

— Да, но въпреки всички несполуки не съм се отказал. Ето, сега например се занимавам с едно от най-важните неща, с които някога съм се захващал. Ако всичко върви добре, сигурно ще се окаже, че в ръцете си държа ключа към серия от изключителни открития.

— Ключ ли?

— Да, ключ. Това е нещо, което отваря заключени врати.

— А-ха.

— Разбира се, засега само събирам данни, събирам доказателства, така да се каже. После ще трябва да подредя и осмисля събраната информация. Работата е много отговорна и много изтощителна, особено за мъж на моята възраст.