Пол Остер - Нюйоркска трилогия

— А вашата работа?

— Моята работа е много проста. Дойдох в Ню Йорк, защото това е най-изоставеното място, най-запуснатото. Съсипията е навред, безпорядъкът е пълен. Стига само да си отвориш очите, за да го видиш. Съсипани хора, съсипани неща, съсипани мисли. Целият град е бунище — точно това, което ми трябва. Улиците се оказват безкраен извор на материал, неизчерпаем склад с отломки. Всеки ден излизам с торбата си и събирам предмети, които си струва да бъдат изследвани. В момента образците ми наброяват стотици — от леко пропукани до смачкани, от назъбени до натрошени, от смазани до изгнили.

— И какво правите с тези неща?

— Давам им имена.

— Имена ли?

— Измислям нови думи, които да отговарят на нещата.

— О! Сега разбирам. А как ги определяте? Искам да кажа, как разбирате, че сте попаднали на правилната дума?

— Аз никога не греша. Това е особеност на моя гений.

— Бихте ли ми дали един пример?

— Да ви кажа някоя от моите думи ли?

— Да.

— Съжалявам, но това е невъзможно. Това е тайна, нали разбирате. След като публикувам книгата си, ще научите вие, както и останалият свят. Но засега не бива да казвам.

— Поверителна информация.

— Точно така. Строго поверителна.

— Съжалявам.

— Не съжалявайте. Много скоро ще сложа ред в откритията си и тогава ще започнат да се случват велики неща. Това ще бъде най-важното събитие в историята на човечеството.

Втората среща стана малко след девет часа на следващата сутрин. Беше неделя и Стилман излезе от хотела един час по-късно от обичайното време. Извървя две пресечки, стигна до кафенето „Мейфлауър“, където обикновено закусваше, и седна в едно сепаре в задната част на заведението. Куин, който бе станал по-дързък, последва стареца в заведението и се настани в същото сепаре, точно срещу него. В продължение на минута или две Стилман като че ли не забелязваше присъствието му. След това обаче вдигна поглед от менюто и взе разсеяно да разглежда лицето на Куин. Очевидно не разпозна в него човека от предишния ден.

— Познавам ли ви? — попита той.

— Не, не мисля — отвърна му Куин. — Казвам се Хенри Дарк.

— А! — кимна му Стилман. — Ето един човек, който започва с най-важното. Това ми харесва. — Погледна Куин в лицето — този път по-внимателно, но и някак си по-объркано. — Простете — продължи той, — как ви беше името? Спомням си, че ми го казахте преди малко, но като че ли отлетя от акъла ми.

— Хенри Дарк — каза Куин.

— Да. Точно така, сега си го спомних. Хенри Дарк. — Стилман се умълча за миг, после поклати глава. — За съжаление, сър, това не е възможно.

— Защо не?

— Защото Хенри Дарк не съществува.

— Да, но може би аз съм друг Хенри Дарк. Различен от онзи, който не съществува.

— Х-мм. Разбирам. Вярно, че понякога двама души могат да се случат с едно и също име. Тогава, съвсем възможно е да се казвате Хенри Дарк. Но вие не сте онзи Хенри Дарк.

— Някой ваш приятел ли, сър?

Стилман се изсмя като на остроумна шега.

— Не съвсем — отвърна той. — Виждате ли, такъв човек никога не е съществувал. Но аз го измислих. Хенри Дарк е една измислица.

— Така ли? — попита Куин уж недоверчиво.

— Да. Той е герой от една моя стара книга. Писал съм я навремето. Измислица, плод на въображението ми.

— Трудно ми е да повярвам.

— И на другите им беше трудно. До един ги измамих.

— Невероятно. И защо го направихте?

— Как да ви кажа, беше ми необходим. Навремето имах идеи, които бяха доста опасни и противоречиви. Затова исках да ги представя като чужди. Това беше единственият начин да предпазя себе си.

— А как се спряхте на името Хенри Дарк 8 8 Dark (англ.) — тъмен, мрачен. — Б.пр. ?

— Името си го бива, нали? Много го харесвам. От една страна, е съвсем прилично, а от друга — доста мистериозно. Точно каквото ми трябваше. Освен това в него има и таен смисъл.

— Алюзия за мрака?

— Не, не това. Прекалено очевидно е. Става въпрос за инициалите ХД. Това бе много важно.

— Защо?

— Опитайте се да отгатнете.

— Едва ли ще успея.

— Опитайте все пак. Давам ви три опита. Ако не успеете, ще ви кажа.

Куин се замисли, искаше добре да се представи.

— ХД — каза той на глас. — Хенри Дейвид? Имам предвид Хенри Дейвид Торо.

— Студено.

— Ако е само ХД, тогава поетесата Хилда Дулитъл.

— Много студено.

— Добре тогава, последен опит. ХД. Х… и Д… Почакайте… Какво ще кажете… Момент… Ами… Да, сетих се. Х — това е плачещият философ Хераклит… а Д — това е смеещият се философ Демокрит. Хераклит и Демокрит… двата полюса на диалектиката.