Пол Остер - Нюйоркска трилогия

— Сега вече, Питър, ще мога да умра щастлив.

— Радвам се.

— Но не бива нищо да забравяш.

— Няма татко, обещавам.

На следващата сутрин Куин застана пред хотела в обичайния час. Времето най-сетне се бе променило. След две седмици сияйно небе сега заръмя над Ню Йорк и улиците се изпълниха със звука на мокри, свистящи гуми. Куин остана на пейката в продължение на цял час, скрит под един черен чадър в очакване на Стилман, който трябваше да се появи всеки момент. Бавно изяде кифлата си, изпи кафето си, прочете описанието на загубата, която бе претърпял любимият му бейзболен отбор в събота, но старецът не се появяваше и не се появяваше. Търпение, окуражи се той, и взе да изчита и останалата част от вестника. Изминаха четирийсет минути. Бе стигнал вече до финансовите страници и тъкмо се канеше да прочете анализа на едно уедрено предприятие, когато изведнъж дъждът се усили. Стана неохотно от пейката и се скри в един вход от другата страна на улицата, точно срещу хотела. Стоя там с прогизналите си обувки цял час и половина. Дали пък Стилман не се е разболял, помисли си той. Куин се опита да си го представи в леглото трескав и потен. А може би старецът е умрял през нощта и още не са открили тялото му. Случват се такива неща, каза си.

Днес трябваше да бъде един съдбовен ден и Куин най-добросъвестно си бе направил план за него. А сега целият му труд щеше да отиде напразно. Ядоса се, че сам не бе предвидил тази възможност.

Продължаваше да се колебае. Стоеше под чадъра си и наблюдаваше как малките фини капки дъжд се стичат по различни повърхности. Към единайсет часа в главата му взе да се оформя ново решение. След още половин час прекоси улицата, извървя около четирийсет крачки надолу по пресечката и влезе в хотела на Стилман. Лъхна го смрад на цигари и на препарат против хлебарки. Няколко от обитателите се бяха проснали в оранжевите пластмасови столове във фоайето, вероятно защото навън валеше и нямаше къде да скитосват. Мястото изглеждаше безутешно, преизподня на замрели мисли.

Висок негър седеше на регистрацията с навити ръкави. Беше подпрял главата си в едната ръка, а с другата прелистваше вестник, като почти не се спираше да прочете и дума. Виждаше се, че му е писнало.

— Може ли да оставя бележка за един от гостите на хотела? — попита Куин.

Мъжът лениво го изгледа, сякаш искаше да му каже с поглед да се изпарява.

— Бих искал да оставя бележка за един от вашите гости — повтори му Куин.

— Тук гости няма — отвърна му мъжът. — Ние ги наричаме посетители.

— Добре тогава, за един от вашите посетители. Искам да оставя бележка.

— И за кого по-точно, братче?

— Стилман. Питър Стилман.

Мъжът се престори, че мисли, после поклати глава.

— Не. Такъв тук няма.

— Имате ли книга, в която вписвате имената на вашите посетители?

— Да. Книга имаме, но тя е в сейфа.

— В сейфа ли? Но за какво говорите?

— Говоря за книгата, братче. Шефът винаги я държи под ключ в сейфа.

— И вие знаете ли комбинацията?

— Съжалявам. Само шефът я знае.

Куин въздъхна, бръкна в джоба си и извади една банкнота от пет долара. Плесна я пред негъра, но задържа ръката си отгоре.

— И сигурно нямате втори екземпляр от книгата, нали? — попита той.

— Може и да има — отвърна му мъжът. — Трябва да погледна в канцеларията.

Човекът вдигна вестника, който лежеше пред него. Отдолу беше книгата.

— Голям късмет извадих — каза Куин и вдигна дланта си от банкнотата.

— И аз — отвърна му мъжът, придърпа банкнотата, като я плъзна до ръба на дървения плот и тайно я пъхна в джоба си.

— Как викаш, че се казвал приятелят ти?

— Стилман. Възрастен човек с бяла коса.

— Оня с балтона?

— Същият.

— Ние му викаме „професора“.

— За същия става дума. В коя стая е? Дойде преди две седмици.

Негърът отвори дневника, заобръща страниците и проточи пръст по колоната от имена и числа.

— Стилман — каза той. — Стая 303. Но вече го няма.

— Какво?

— Напуснал е.

— Какво говорите?

— Слушай, братче, казвам ти какво пише тук. Снощи Стилман е напуснал хотела. Тръгнал си е.

— Това е невъзможно.

— Ти си говори квото си щеш, аз ти казвам к’во пише тук черно на бяло.

— Оставил ли е някакъв адрес?

— Майтапиш ли се?

— По кое време си е тръгнал?

— Трябва да питаш Луи, нощния пазач. Той идва към осем.

— Може ли да видя стаята?

— Съжалявам. Дадох я. Човекът е вече горе и спи.

— Как изглежда?

— Много искаш да знаеш за пет долара.