Пол Остер - Нюйоркска трилогия

Дъждът вече бе спрял и въпреки че небето все още се мръщеше, на запад между облаците се процеждаше тънък сноп слънчева светлина. Докато вървеше по улица „Ривърсайд“, той изведнъж осъзна, че за пръв път от дълго време не следва Стилман. Почувства се, като че ли е загубил част от себе си. В продължение на цели две седмици бе стоял като привързан с невидима нишка за стареца. Каквото правеше Стилман, правеше го и той; където ходеше Стилман, ходеше и той. Тялото му, все още непривикнало с тази нова свобода, извървя първите няколко пресечки със старата си забавена походка, като уморено тътреше крака. Задачата бе приключила, но тялото му още не знаеше това.

Сградата, в която живееше Остър, се намираше по средата на дълга пряка между Сто и шестнайсета и Сто и деветнайсета улица, южно от ривърсайдската църква и гроба на Грант 9 9 Генерал Грант (1822–1885) — американски военен, държавник и президент (1869–1877). — Б.пр. . Беше добре поддържана, с лъснати брави на вратите и чисти прозорци, излъчваше буржоазно здравомислие, което, поне в момента, допадна на Куин. Апартаментът на Остър се намираше на единайсетия етаж и Куин натисна звънеца, като очакваше някакъв глас да му се обади по домофона. Но вратата изжужа без предварително обаждане, той я отвори, прекоси входното антре и взе асансьора.

Вратата на апартамента му отвори мъж. Висок, чернокос човек около трийсет и пет годишен, с раздърпани дрехи и двудневна брада. В дясната си ръка, между палеца и първите два пръста, държеше отворена автоматична писалка, леко вдигната, готова всеки миг да се плъзне по белия лист. Когато видя непознатия пред себе си, мъжът се озадачи.

— Какво има? — попита той колебливо.

— Очаквахте ли някого? — обади се Куин с възможно най-учтивия си глас.

— Всъщност, да. Жена ми. Затова и отворих входната врата, без да попитам кой е.

— Съжалявам, че ви безпокоя — извини се Куин. — Търся Пол Остър.

— Аз съм Пол Остър — представи се мъжът.

— Може ли да говоря с вас? Много е важно.

— Първо трябва да ми кажете за какво става дума.

— Почти не мога да се позная. — И Куин настойчиво изгледа Остър. — Боя се, че въпросът е доста оплетен. Доста.

— Имате ли име?

— Моля? Да, разбира се. Куин.

— Куин кой?

— Даниъл Куин.

Изглежда, името прозвуча познато на Остър, защото той се умълча, сякаш разсеяно ровеше из паметта си.

— Куин ли? — повтори си той полугласно. — Това име ми е познато отнякъде. — Пак се умълча, като че ли още по-усърдно затърси отговора. — Не сте поет, нали?

— Бях — отвърна му Куин. — Но отдавна не съм писал нищо.

— Преди няколко години издадохте една книжка, нали? Мисля, че се казваше „Несвършена работа“. Тънка книжка със синя корица.

— Да. Точно така.

— Много я харесах. И оттогава все се надявам отново да срещна името ви. Дори по едно време се чудих какво ли е станало с вас.

— Ето на̀, тук съм. Нищо ми няма.

Остър отвори вратата по-широко и покани Куин да влезе. Вътре беше много приятно. Апартаментът имаше странно разположение и няколко дълги коридора, навсякъде се виждаха книги, а по стените — картини от неизвестни нему художници, както и пръснати по пода детски играчки: червено камионче, кафяво мече, зелено космическо чудовище. Остър го заведе във всекидневната, поднесе му стол с протрита тапицерия, покани го да седне, а после отиде в кухнята да донесе по една бира. Върна се с две бутилки, постави ги върху дървена щайга, която служеше за масичка, и седна на канапето срещу Куин.

— За литература ли искахте да говорим? — започна Остър.

— Не — отвърна му Куин. — Де да беше за литература. Всъщност нещо съвсем различно.

— И какво е то?

Куин млъкна, огледа стаята с невиждащ поглед и се опита да обясни.

— Имам чувството, че е станало ужасно недоразумение. Дойдох тук, за да говоря с Пол Остър, частния детектив.

— Частен детектив ли? — изсмя се Остър и този смях изведнъж разби всичко на пух и прах. Куин разбра, че говори глупости. Със същия успех можеше да каже, че търси и Седящия бик.

— Частен детектив — повтори той тихо.

— Страхувам се, че аз не съм същият Пол Остър.

— Но вие сте единственият в телефонния указател.

— Възможно е — отвърна Остър. — Ала не съм детектив.

— Какъв сте тогава? С какво се занимавате?

— Писател съм.

— Писател ли? — Повтори Куин с тон, с който обикновено се изказват съболезнования.

— Съжалявам — отвърна му Остър. — Но така или иначе с това се занимавам.

— Щом е тъй, значи няма никаква надежда. Всичко е било лош сън.