Пол Остер - Нюйоркска трилогия

— Тази постановка ми допада.

— Да. Но има и още нещо. Според мен Дон Кихот не е бил луд. Не истински луд. Само се е преструвал. Всъщност той сам е нагласил цялата тази история. Спомнете си: в книгата Дон Кихот не спира да говори за бъдните поколения. Непрекъснато се тормози дали неговият хроникьор ще запише вярно събитията. Това предполага познание от негова страна; той знае предварително, че хроникьорът съществува. И кой друг може да бъде той, ако не Санчо Панса, верният оръженосец, когото Дон Кихот е избрал именно за тази цел? По същия начин е избрал и останалите трима да играят предопределените за тях роли. И не друг, а именно Дон Кихот е измислил квартета Бененхели и не само че е подбрал авторите, по всяка вероятност именно той е превел арабския ръкопис отново на испански. Не бива да го подценяваме. За човек, който е толкова опитен в маскировъчното изкуство, не би представлявало никаква трудност да боядиса кожата си по-тъмна и да се наконти с дрехите на мавър. Обичам да си представям онази сцена на пазара в Толедо. Сервантес наема Дон Кихот да му разгадае историята на самия Дон Кихот. В това има нещо красиво.

— И все пак още не сте казали защо човек като Дон Кихот ще иска да наруши спокойния си живот и да се хвърли в една толкова заплетена игра.

— Ето, това е най-интересното. По мое мнение, Дон Кихот е извършвал експеримент. Искал е да провери лековерието на своите приятели. Искал е да узнае дали е възможно да се изправиш пред света и с твърда убеденост да избълваш най-невероятни лъжи и глупости, да твърдиш, че вятърните мелници са рицари, че бръснарският леген е шлем, че куклите са живи хора. Искал е да види дали ще успее да накара хората да го слушат, дори когато не му вярват. С други думи, искал е да види доколко хората са готови да търпят богохулства, клевети и измишльотини в името на забавлението. Отговорът е ясен, нали? До безкрай! И доказателството е това, че продължаваме да четем тази книга и днес. Тя все още ни забавлява. А в крайна сметка какво друго очаква човек от една книга, освен да го забавлява?

Остър се облегна назад, усмихна се с иронично самодоволство и запали цигара. Той несъмнено се забавляваше, но същността на това забавление убягна на Куин. Приличаше му на беззвучен смях, на недоизказана шега, на шумна, но безжизнена веселба. Куин се канеше да каже нещо в отговор на изложената от Остър теория, но не успя. Тъкмо да си отвори устата, и откъм външната врата се чу дрънкане на ключове, шум от отваряща се врата, шум от затръшната врата и възбудени гласове. При тези звуци лицето на Остър се оживи. Стана от мястото си, извини се на Куин и бързо се упъти към външната врата.

От антрето долетя смях, първо женски, после детски — висок, писклив, стакато от рикоширащи шрапнели, — след това глухият басов тътен на Остър. Детето се обади:

— Татко, виж какво намерих!

А после жената обясни, че го е намерил на улицата и защо да не го вземе, като изглеждало съвсем здраво. След миг детето се затича по коридора и влетя във всекидневната, видя Куин и спря на място. Русо момченце на пет-шест години.

— Добър ден — каза му Куин.

Момченцето се смути и едва измънка едно „здрасти“. В лявата си ръка държеше предмет, но Куин не можеше да го види и затова го попита какво носи.

— Йо-йо 10 10 Популярна филипинска играчка, която се състои от двоен диск с дълбоки жлебове и прикрепена в центъра му връв; пада и се издига при ръчното навиване или развиване на връвта. — Б.пр. — отвърна момченцето и разтвори ръката си, за да му го покаже. — Намерих го на улицата.

— В ред ли е?

Момченцето вдигна рамене и направи недоумяваща физиономия.

— Не знам. Сири не знае как се пуска, нито пък аз.

Куин попита дали може да го види. Момченцето се приближи и го постави в дланта му. Докато разглеждаше играчката, долови дишането на застаналото до него дете, което го наблюдаваше напрегнато. Йо-йо-то беше пластмасово, подобно на онези, с които си бе играл навремето, но някак по-сложно, творение на космическата ера. Куин завърза примката в края на връвта за средния си пръст, изправи се и го пусна. Йо-йо-то изсвистя приглушено и взе да пада, а отвътре проблеснаха искри. Момченцето ахна, но в този миг йо-йо-то се свлече на земята.

— Един велик философ е казал — промърмори Куин, — че няма разлика между нагоре и надолу.

— Но ти не успя да го вдигнеш нагоре — каза му момченцето. — А само надолу.

— Сега ти ще опиташ.

Куин развиваше връвта, за да подготви играчката за втори опит, когато Остър и жена му влязоха в стаята. Вдигна очи и погледът му падна първо върху жената. В същия миг отмаля. Беше висока слаба блондинка, изключително красива, която излъчваше толкова живот и радост, че от тази светлина човек не можеше да види нищо друго. Куин не издържа. Угнети го усещането, че Остър го дразни с нещата, които сам бе загубил, и той се изпълни със завист и гняв, с раздиращо го самосъжаление. Да, и той би искал да има тази жена и това дете, по цял ден да дрънка глупости за стари книги, обграден с йо-йо, омлети с шунка и автоматични писалки. Помоли се на себе си за избавление.