Пол Остер - Нюйоркска трилогия

Днес, както никога преди: скитници, бездомници, закъсали, пройдохи, пияници. Целият спектър — от просто мизерстващите до злочестите и окаяните. Накъдето и да се обърнеш, те са тук, и в заможните квартали, и в покрайнините.

Някои от тях просят гордо. Сякаш казват: дай ми пари и аз ще се оправя като теб, ще се задвижа като совалка напред-назад. Други са вдигнали ръце, не вярват, че някога ще се измъкнат от този скиталчески живот. Проснали са се на тротоара, курдисали са до себе си шапка, чаша или кутия и дори не поглеждат минувачите. Толкова са скапани, че дори едно благодаря не казват на онези, които ги удостояват с по някоя и друга монета. Трети пък се опитват да си заслужат парите: слепци продават моливи, пияници мият предните стъкла на колите. Други захващат да ти разправят някоя история, обикновено трагичната история на собствения им живот, сякаш да възнаградят благодетеля си за отзивчивостта му — макар и само с думи.

На други пък не им липсва талант. Днес например един чернокож жонглираше с цигари и едновременно с това танцуваше степ — правеше го с лекота и достойнство, сигурно някога е играл във водевилен театър. Беше облечен в лилав костюм със зелена риза и жълта вратовръзка, а устата му бе замръзнала в позабравена, но добре заучена сценична усмивка. Едни рисуват с тебешир по тротоара, други свирят: саксофонисти, китаристи, цигулари. От време на време човек попада на истински гений, както попаднах днес и аз.

Кларнетист на неопределена възраст, с шапка, която засенчва лицето му, седи по турски на тротоара, също като змиеукротител. Пред него две механични играчки-маймунки: едната с дайре, другата с барабан. Едната се клати, другата удря в странен, но точен синкоп. Мъжът импровизира безкрайни вариации, тялото му гъвкаво се кълчи напред-назад и енергично подражава на маймунския ритъм. Свири въодушевено, с душа и сърце — отривисти лупинги в минорната гама, сякаш не може да се нарадва, че е заедно с механичните си приятели, затворен във вселената, която сам си е сътворил, въобще не вдига поглед. Не спира да свири, все едно и също, но въпреки това колкото повече слушам, толкова по не ми се тръгва.

Да си вътре в тази музика, да се въртиш в орбитата на нейните повторения: може би това е най-доброто място да изчезнеш веднъж завинаги.

Но просяците и артистите съставляват само една малка част от празноскитащото население. Те са аристокрацията, те са елитът на пропадналите. Далеч по-многобройни са онези, които нямат какво да правят, нямат къде да отидат. Многобройни са и пияниците — но трябва да се каже, че тази дума въобще не разкрива опустошението, което те олицетворяват. Облечените им с дрипи тела преливат от отчаяние, лицата им са покрити с кървящи рани, тътрят се, сякаш влачат окови. Спят по входовете, залитайки, пресичат платното с присъщото им безразсъдство, свличат се насред улицата — навсякъде са, стига да се огледаш. Едни умират от глад, други — от изтощение, трети стават жертва на нападатели, изверги, мъчители.

За всяка изгубена в този ад душа има по няколко, заключени в селенията на лудостта — неспособни да прекрачат в света, който стои на прага на телата им. Макар да изглежда, че съществуват, не могат да се броят за присъстващи. Онзи например, който е стиснал две палки и неистово барабани с тях по плочите на тротоара в безумен, безсмислен ритъм, изгърбил се в изкривена и неудобна поза, върви и блъска ли, блъска по голия цимент. Вероятно смята, че това, което върши, е много важно, че ако спре, макар и за миг, целият град ще се срути. Или пък че луната ще изхвръкне от орбитата си и ще се блъсне в земята. Има и такива, които сами си говорят, мънкат, пищят, псуват, пъшкат, охкат, които разказват цели истории на невидимия си слушател. Днес един се беше проснал пред Централната гара; приличаше на купчина боклук. Забързани тълпи го заобикаляха, а той крещеше с обзет от паника глас: „Трети морски пехотински… яде пчели… пчелите изпълзяват от устата ми“. Или пък жената, която крещеше към неизвестния си партньор: „И какво, ако не искам! Какво ще стане, майка му стара, ако не искам?“

Жените обикновено мъкнат пазарски торби, а мъжете — кашони, пренасят имуществото си от място на място, винаги на крак, винаги в движение, сякаш има някакво значение къде се намират. Един ходи загърнат в американското знаме. А една жена — с карнавална маска върху лицето си. Друг пък, облечен в раздърпан шинел и обут в завързани с парцали обувки, носи закачалка с безупречно изгладена бяла риза, още в найлоновата опаковка от химическото чистене. Трети се перчи с бизнесменски костюм, боси крака и шлем за американски футбол върху главата. Друга жена е покрила цялата си рокля от горе до долу със значки от президентската кампания. Четвърти ходи, заровил лице в ръцете си, плаче истерично и все повтаря: „Не, не, не. Той е мъртъв. Той не е мъртъв. Не, не, не. Той е мъртъв. Той не е мъртъв.“