Пол Остер - Нюйоркска трилогия

Остана си на малката уличка отсреща. Свикна с живота там, пък и имаше предимството, че е добре скрит. Оттам можеше да наблюдава всеки, който влиза или излиза от сградата на Стилман. Никой не можеше нито да влезе, нито да излезе, без да бъде забелязан от Куин. В началото се учуди, че не вижда нито Вирджиния, нито Питър. Затова пък имаше много разносвачи, които непрестанно идваха и си отиваха, и така той разбра, че те могат да си живеят и без да напускат сградата. Всичко можеше да им бъде донесено. Куин си помисли, че те също се крият в дупката, изчакват в апартамента си да приключи този случай.

Полека-лека Куин се приспособи към новия си живот. Проблеми, разбира се, не липсваха, но той успя да ги разреши един по един. Преди всичко стоеше проблемът с храната. Тъй като от него се изискваше изключителна бдителност, страхуваше се да напуска наблюдателния си пост, макар и за кратко време. Гнетеше го мисълта, че нещо може да стане в негово отсъствие, и затова направи всичко възможно да намали рисковете. Беше чел някъде, че в сравнение с всички останали часове на денонощието, най-голям брой хора спят непробудно между три и половина и четири и половина сутринта. Погледнато чисто статистически, това е часът, в който шансовете да се случи нещо са най-малки, и затова Куин избра именно този час, за да си пазарува. На Лексингтън авеню, недалеч от неговото убежище, имаше денонощен магазин и всяка сутрин в три и половина отиваше дотам на бегом (за да се раздвижи, пък и за да спести време) и си купуваше всичко, което щеше да му е нужно за през следващите двайсет и четири часа. Оказа се, че не е много, а както установи, по-късно то ставаше все по-малко и по-малко с течение на времето. Защото Куин разбра, че яденето не решава проблема с храната. Едно ядене не е нищо друго, освен крехка защита срещу неизбежността на следващото ядене. Храната сама по себе си не дава задоволителен отговор на въпроса за храната: тя само забавя момента, когато въпросът ще бъде отново и сериозно повдигнат. Най-голямата опасност следователно идва от преяждането. Ако изяде повече, отколкото му е необходимо, апетитът му за следващото ядене се увеличава, което на свой ред означава повече храна, с която да утоли глада си. Куин постоянно се наблюдаваше и след време вече бе в състояние да владее този процес. Целта му беше да се храни колкото е възможно по-малко и по този начин да отстрани глада от себе си. Би могъл да се приближи до абсолютната нула, но не искаше да бъде прекалено амбициозен при дадените обстоятелства. По-скоро гледаше на пълното постене като на идеал, състояние на съвършенство, към което да се стреми, но никога да не достигне. Не искаше да умре от глад — и той си го напомняше всеки ден, — просто искаше да освободи съзнанието си от тази тема, за да се отдаде на нещата, които наистина го интересуваха. За момента това означаваше да мисли изключително за случая. За щастие то съвпадна с друга негова голяма амбиция: да задържи своите триста долара колкото е възможно по-дълго. Подразбира се от само себе си, че в този период Куин отслабна твърде много.

Вторият му проблем беше сънят. Не можеше да стои буден през цялото време, а ситуацията изискваше точно това. И тук, както и с храната, трябваше да направи някои отстъпки. Знаеше, че може да мине с по-малко от това, на което е свикнал. Вместо обичайните си шест до осем часа сън реши да се ограничи с три до четири. Не му беше лесно да свикне, но далеч по-трудно се оказа да разпредели тези три-четири часа така, че да поддържа максимална бдителност. Ясно, че не можеше да използва часовете един след друг. Рискът беше прекалено голям. Теоретично най-ефикасното оползотворяване на времето би било да спи по трийсет секунди на всеки пет-шест минути. Така опасността да изпусне нещо ще се сведе до нула. Но физически това бе невъзможно. От друга страна, използвайки тази невъзможност като модел, той опита да се самотренира на кратки придремвания. Тренировките се оказаха дълги и мъчителни, изискваха желязна дисциплина, пълна концентрация и колкото повече продължаваше този експеримент, толкова повече се изтощаваше той. В началото започна с дремки от четирийсет и пет минути, които постепенно намали на трийсет минути. Към края взе доста успешно да се справя и с петнайсетминутен сън. В това отношение много му помагаше една недалечна църква, чиито камбани биеха на всеки петнайсет минути — един път на четвърт час, два пъти на половин час, три пъти на три-четвърти час и четири пъти на цял час, последвани от още толкова удара, колкото беше часът. Куин живееше в ритъма на този часовник и в края на краищата започна трудно да го различава от ритъма на собствения си пулс. Денят му започваше в полунощ, когато затваряше очи и заспиваше, преди часовникът да е отмерил дванайсет. След петнайсет минути вече беше буден, при двойния камбанен звън пак заспиваше и при тройния — пак се събуждаше. В три и половина отиваше да си купи нещо за ядене, връщаше се в четири и отново заспиваше. В този период сънуваше рядко. Но когато се случеше да сънува, това бяха все странни видения: бързо преминаващи картини на съвсем непосредствени неща — ръцете му, обувките му, тухлената стена до него. Нямаше и един миг, когато да не е смъртно уморен.