Пол Остер - Нюйоркска трилогия

Часовникът му показваше девет и половина и само при мисълта за изгубеното време сърцето му се сви. Скочи и с големи крачки забърза на запад, доволно изненадан от силата, която усети в себе си, но ядосан, че бе прахосал толкова много часове, за да си я възвърне. Беше неутешим. Чувстваше, че каквото и да направи сега, вече ще е твърде късно. И сто години да тича, пак ще пристигне, когато затварят.

Излезе от парка при Деветдесет и шеста улица и продължи на запад. На ъгъла с Колумб авеню зърна телефонна кабина, която изведнъж го подсети за Остър и чека от петстотин долара. Може би ще спести време, ако си прибере парите още сега. Можеше да отиде направо при Остър, да си сложи сумата в джоба и по този начин да избегне ходенето по пощи и банки. Но дали Остър е осребрил чека? Ако не е, можеха да си направят среща в самата банка на Остър.

Куин влезе в кабинката, бръкна в джоба си и извади съдържанието му: две монети по десет цента, една монета от двайсет и пет цента и осем пенита. Обади се на справки, за да разбере номера, после пусна една десетцентова монета и набра цифрите. Остър се обади след третото позвъняване.

— Обажда се Куин — каза той.

От другата страна се чу изпъшкване.

— Къде по дяволите се криете? — Долови раздразнение в гласа на Остър. — Търсих ви поне хиляда пъти.

— Бях зает. Работя, върху един случай.

— Онзи ли?

— Случаят „Стилман“, нали си спомняте?

— Разбира се.

— Затова се обаждам. Искам да дойда за парите сега. Онези петстотин долара.

— Какви пари?

— Чека, нали си спомняте? Чека, който ви дадох. Онзи, на името на Пол Остър.

— Разбира се, че си спомням. Но пари няма. Именно затова се опитвах да се свържа с вас.

— Не са ваши, за да ги харчите — изкрещя Куин, ужасно вбесен. — Парите са мои.

— Не съм ги харчил. Чекът е невалиден, няма покритие.

— Не ви вярвам.

— Ако искате, елате да видите писмото от банката. В бюрото ми е. Чекът е невалиден.

— Невъзможно.

— Да, но е така. Това няма значение, нали?

— Разбира се, че има. Парите ми трябват, за да продължа да работя върху случая.

— Случай обаче няма. Приключи.

— За какво говорите?

— За същото, за което и вие. За случая „Стилман“.

— Но какво значи „приключи“? Аз все още работя върху него.

— Не мога да повярвам.

— Хайде, не се правете на толкова загадъчен. Въобще не разбирам за какво говорите.

— Аз пък не мога да повярвам, че не разбирате. Къде по дяволите бяхте досега? Не четете ли вестници?

— Вестници ли? Какво пишат. Нямам време да чета вестници.

Остър се умълча и за миг Куин реши, че разговорът е приключил. Почувства се като заспал човек, който изведнъж се е събудил със слушалка в ръката си.

— Стилман скочи от Бруклинския мост — каза му Остър. — Самоуби се преди два месеца и половина.

— Лъжете.

— Новината се появи във всички вестници. Проверете сам.

Куин не каза нищо.

— Беше вашият Стилман — продължи Остър. — Онзи, който е бил професор в Колумбийския университет. Твърдят, че е умрял още във въздуха, преди да падне във водата.

— А Питър? Какво е станало с Питър?

— Нямам представа.

— Дали някой знае?

— Не мога да кажа. Ще трябва сам да разберете.

— Така е — каза Куин.

След това, без дори да каже довиждане, затвори телефона. Извади другата си десетцентова монета и се обади на Вирджиния Стилман. Все още помнеше номера й наизуст.

Някакъв механичен глас повтори избрания от него номер и заяви, че е изключен. Гласът повтори съобщението и след това линията започна да дава заето.

Куин не беше много наясно какво точно чувства. В тези първи моменти като че ли нищо, сякаш всичко това бе просто една допълнителна порция към останалото нищо. Реши повече да не мисли за това. Ще има време по-нататък. Засега единственото нещо, което имаше значение, бе да се върне вкъщи. Ще се върне в апартамента си, ще свали дрехите си и ще си вземе една гореща вана. След това ще прегледа новите списания, ще изслуша няколко плочи, ще поизчисти къщата. После може би ще започне да мисли за случилото се.

Върна се на Сто и седма улица. Ключовете от къщата все още се намираха в джоба му. Отключи външната врата, изкачи се до апартамента си и се почувства почти щастлив. Но щастието му се изпари, щом прекрачи прага.

Всичко беше променено. Като съвършено чуждо място. Куин дори си помисли, че трябва да е сбъркал апартамента. Върна се на стълбите и провери номера на вратата. Не, не грешеше. Това беше неговият апартамент; неговият ключ отвори вратата. Прибра се вътре, за да обмисли положението. Мебелите бяха пренаредени. Там, където преди имаше маса, сега стоеше стол. Където имаше канапе — маса. По стените висяха нови картини, подът беше застлан с нов килим. А бюрото му? Огледа се, но не го откри. Заразглежда мебелите по-внимателно и видя, че не са неговите. Всичко негово беше махнато от апартамента. Бюрото му го нямаше, книгите му ги нямаше, детските рисунки на мъртвия му син ги нямаше. От всекидневната влезе в спалнята. Леглото му го нямаше, скринът също. Но имаше друг скрин и той отвори най-горното му чекмедже. Беше пълно с нахвърляно в безпорядък женско бельо: чорапи, пликчета, сутиени. В следващото чекмедже имаше женски пуловери. Куин не любопитства повече. Върху шкафчето до леглото, поставена в рамка, стоеше снимката на млад мускулест блондин. На друга снимка същият млад мъж, нагазил в сняг, се усмихваше самодоволно, преметнал ръка през рамото на блудкава красавица. Красавицата също се усмихваше. Зад тях се виждаше бяла писта, мъж, нарамил чифт ски, и синьо зимно небе.