Пол Остер - Нюйоркска трилогия

Дните идваха и си отиваха. Стилман така и не се появи. Най-накрая парите на Куин свършиха. От известно време насам той вече се подготвяше за този момент и къташе запасите си с маниакално скъперничество. И един цент не смееше да похарчи, преди хубаво да премисли покупката си, без добре да претегли всички възможни последствия, всички „за“ и „против“. Но и най-пестеливите му икономии не можеха да спрат хода на неизбежното.

Беше някъде средата на август, когато Куин откри, че повече няма да издържи. Авторът потвърди тази дата след старателни проучвания. Възможно е обаче моментът да е настъпил и по-рано, през юли, или по-късно, през септември, тъй като всякакви проучвания от този род са до голяма степен приблизителни. Но доколкото му е известно, и след внимателно оглеждане на всички съществуващи факти и доказателства, добре пресети през ситото на явните противоречия, авторът смята за правилно да ситуира следващите събития през август, някъде между дванайсети и двайсет и пети.

Куин вече бе останал без пукната пара — няколко монети, които не правеха и долар. Беше сигурен, че по време на отсъствието в сметката му са постъпили някакви пари. Трябваше просто да прибере чековете от кутията си в пощата, да ги занесе в банката и да ги осребри. Ако всичко минеше безпрепятствено, след няколко часа можеше отново да се върне на Шейсет и девета улица. Но ние никога няма да узнаем какво му е струвало това напускане на мястото.

Парите не му стигаха дори за автобус. И ето защо за първи път от много седмици насам той тръгна пеш. Стори му се странно, че отново е на крак, придвижва се от място на място, мята ръце напред-назад, усеща плочите на тротоара под подметките си, върви. Поема на запад от Шейсет и девета улица, после по Мадисън авеню, после на север. Краката му треперят, вие му се свят. Налага му се да спира от време на време, за да си поеме дъх, а веднъж, за да не се свлече на земята, трябваше да прегърне един уличен стълб. Откри, че за да се изморява по-малко, трябва едва-едва да вдига краката си, бавно да ги тътри по земята с провлачена стъпка. Така успяваше да съхрани част от силата си, за да може да запази равновесие при качването на бордюра и слизането от него.

На Осемдесет и четвърта улица спря за миг пред един магазин. На фасадата му имаше огледало и за първи път, откакто бе започнал бдението си, Куин видя себе си. Не че се боеше да се изправи пред собствения си образ, по-скоро не му беше минавало през ум да го направи. Беше толкова зает да мисли за себе си, че въпросът за външността му бе престанал да съществува. Затова сега, като се видя в огледалото на магазина, не беше нито шокиран, нито разочарован. Остана съвсем безчувствен, защото не успя да познае отражението си. Помисли, че е зърнал някой непознат в огледалото, и в първия миг се извърна рязко, за да види кой стои зад него. Но наоколо нямаше никой. Тогава пак впери очи в собственото си отражение. Черта по черта изучи лицето пред себе си и бавно проумя, че има някаква прилика с човека, за когото винаги се бе смятал. Да, твърде вероятно това наистина да е Куин. Но и сега не се разстрои. Промяната във вида му бе толкова драстична, че той се вцепени като омагьосан. Беше се превърнал в истински бездомник. Дрехите му бяха избелели, раздърпани и покрити с мръсотия. Лицето му бе обрасло с гъста черна брада, прошарена на места със сивеещи кичури. Косата му бе дълга и сплъстена, зад ушите направо залепнала, а после се спускаше на мазни къдрици почти до раменете му. Оприличи се на Робинзон Крузо и дори се почуди колко бързо бяха настъпили в него всички тези промени. Само за няколко месеца се бе превърнал в друг човек. Опита се да си спомни как е изглеждал преди, но не успя. Погледна още веднъж този нов Куин и сви рамене. Има ли значение? Преди е бил едно, сега е друго. Нито по-добро, нито по-лошо. Беше различен, това е всичко.

Продължи към центъра на града, мина няколко пресечки, зави наляво, пресече Пето авеню и се спусна покрай оградата на Сентръл парк. При Деветдесет и шеста улица влезе в парка. Тревата и дърветата го разведриха. Късното лято бе изсушило голяма част от зеленината и на места голата земя се подаваше на кафяви прашни петна. Но дърветата все още бяха отрупани с листа и навред пробягваха светлини и сенки, които поразиха Куин с вълшебната си красота. Сутринта бе напреднала и само няколко часа я деляха от тежката следобедна жега.

Насред парка Куин почувства желание да спре. Тук нямаше улици, нито блокове, които да маркират пътя му през града, и може би затова му се стори, че е вървял с часове. Помисли си, че за да стигне до отсрещния край на парка, ще му трябват най-малко ден-два на мъчително придвижване. Продължи още известно време, но краката му съвсем отмаляха. Видя един дъб и се запъти към него, както пияница се клатушка към леглото си след среднощна запивка. Сложи под главата си червената тетрадка вместо възглавница, легна върху тревистото хълмче край дървото и заспа. От месеци за първи път спа непробудно. Събуди се чак на следващата сутрин.