Пол Остер - Нюйоркска трилогия

Когато се събуди, в стаята беше тъмно. Не знаеше колко време е спал, не беше сигурен дали това е нощта на същия ден или нощта на следващия. Твърде възможно, помисли си той, дори въобще да не е нощ. Нищо чудно просто да е тъмно в стаята, а навън, отвъд прозореца, да грее слънце. Помисли си, че е хубаво да стане, да отиде до прозореца и да провери, но после реши, че това не го интересува. Ако сега не е нощ, помисли си той, ще стане по-късно. Това е сигурно и независимо дали ще гледа през прозореца или не, отговорът е ясен. От друга страна, ако тук в Ню Йорк е нощ, тогава със сигурност слънцето свети някъде другаде. В Китай например несъмнено е следобед и работниците по оризовите ниви бършат потта от челото си. Денят и нощта са относителни неща, не отговарят на абсолютно условие. Във всеки момент те съществуват едновременно. Единствената причина, поради която ние не знаем това, е, че не можем да бъдем на две места едновременно.

Куин си помисли също така, че няма да е зле да стане и да обиколи другите стаи, но в същия миг осъзна, че е съвършено щастлив там, където си е. Беше му удобно на това избрано от него място, беше му приятно да лежи по гръб с отворени очи и да гледа в тавана. Само едно нещо му липсваше. Небето. Усети, че ужасно му липсва, след толкова много дни и нощи, прекарани на открито. Но сега беше на закрито и която и стая да избереше за убежище, небето ще си остане скрито и недостижимо за него.

Искаше да стои тук, докато издържи. Щом има умивалник, значи има и вода, за да утолява жаждата му. В крайна сметка сигурно ще огладнее и ще иска да яде. Но тъй като вече се бе тренирал на малко храна, знаеше, че този момент ще настъпи чак след няколко дни. Реши да не мисли за това, преди да му дойде времето. Няма смисъл да се тревожи, помисли си той, никакъв смисъл да се тревожи за неща, които са без значение.

Опита се да мисли за живота, който бе живял, преди да започне тази история. Оказа се, че не е чак толкова лесно, тъй като сега всичко му се струваше ужасно далеч. Спомни си книгите, които бе написал под псевдонима Уилям Уилсън. Странно как бе успял и още по-странно защо го бе правил. Дълбоко в себе си разбра, че Макс Уърк е вече мъртъв. Беше умрял някъде по пътя към следващия си случай и Куин не можеше да се преструва, че му е мъчно. Сега всичко му изглеждаше без значение. Помисли си за своето писалище и хилядите думи, които бе изписал върху него. Помисли си за литературния си агент, но не можа да си спомни името му. Толкова много неща изчезваха, потъваха, че не успяваше дори да ги проследи. Опита да си възстанови целия отбор на „Метс“ позиция по позиция, но умът му се зарея другаде. Централният филдер, спомни си той, беше Муки Уилсън, обещаващ млад играч, чието истинско име бе Уилям Уилсън. Несъмнено, този факт бе доста любопитен. Куин си поигра с тази идея известно време, но после я изостави. Двамата Уилям Уилсъновци се изключиха взаимно и с това въпросът приключи. Куин им махна мислено за сбогом. „Метс“ сигурно пак ще завършат на последно място, но вече няма кой да страда.

Когато се събуди за втори път, слънцето бе огряло стаята. До него на пода стоеше поднос с храна, която още вдигаше пара и много приличаше на ростбиф. Куин прие този факт с примирение. Не беше нито учуден, нито обезпокоен. Да, каза си той, съвсем възможно е тази храна да е оставена именно за мен. Не изпитваше никакво желание да узнае как и защо е станало това. Дори не му се ставаше да провери дали отговорът на загадката не се крие някъде из останалите стаи. Вместо това наведе нос над храната и видя, че освен двете дебели парчета ростбиф има и седем малки печени картофа, чиния с аспержи, прясно хлебче, салата, гарафа червено вино, няколко резенчета сирене и една круша за десерт. Имаше и бяла ленена салфетка, а сребърните прибори и блюда бяха от най-фино качество. Куин изяде храната, по-точно половината от нея, защото повече не можеше.

Нахрани се и започна да пише в червената си тетрадка. Продължи да пише, докато мракът се върна в стаята. По средата на тавана имаше малко осветително тяло и електрически ключ до вратата, но мисълта да ги използва не се понрави на Куин. Не след дълго той отново заспа. Когато се събуди, в стаята пак бе слънчево и втори поднос с храна стоеше до него на пода. Изяде каквото можа и пак се зае с писането.

В по-голямата си част писанията му от този период се състояха в странични въпроси около случая „Стилман“. Например недоумяваше защо не си е направил труда да погледне във вестниците репортажите за арестуването на Стилман през 1969 г. Дали кацането на Луната през същата година не е по някакъв начин свързано със станалото. Почуди се защо бе повярвал на Остър, че Стилман е мъртъв. После се опита да мисли за яйца и написа фрази като: „здраво яйце“, „яйце по лицето му“, „снасям яйце“, „приличат си като две яйца“. Замисли се какво ли щеше да стане, ако бе проследил втория Стилман вместо първия. Почуди се защо Христофор, светецът покровител на пътешествията, е деканонизиран от папата през 1969, точно в годината, в която се осъществява пътуването до Луната. Почуди се защо Дон Кихот не е останал да си пише книги, подобни на онези, които обича, вместо да се впуска в техните приключения. Почуди се защо има същите инициали като Дон Кихот. Дали момичето, което се бе нанесло в апартамента му, не е същото, което бе видял да чете книгата му на Централна гара. Дали Вирджиния Стилман не е наела друг детектив, след като той не успя да се свърже с нея по телефона. Защо повярва на Остър, че чекът бил невалиден. Дали Питър Стилман някога е спал в стаята, в която се намираше той сега. Дали случаят наистина е приключил, или просто той е престанал да работи върху него. Каква ли рисунка ще се получи, ако направи карта на всичките извървени от него стъпки и коя ли буква ще образуват нейните очертания.