Пол Остер - Нюйоркска трилогия

Когато се стъмни, Куин заспа, а когато отново стана светло, той си изяде храната и пописа известно време в червената си тетрадка. Не знаеше колко време е минало помежду тези интервали, нито пък изпитваше желание да брои дните и часовете. Струваше му се обаче, че малко по малко мракът надвива на светлината, че докато в началото преобладаваше слънцето, сега светлината му постепенно взе да избледнява и бързо да се топи. Отначало приписа това на смяната на сезона. Равноденствието несъмнено вече е преминало и може би наближава слънцестоенето. Но дори и след настъпването на зимата, когато теоретично би трябвало да започне обратният процес, Куин забеляза, че независимо от всичко периодите на мрака завземаха все повече и повече от периодите на светлината. Все по-малко време му оставаше да се храни и да пише в червената си тетрадка. Най-накрая, така поне му се струваше, тези периоди се сведоха до минути. Веднъж например свърши храната си и откри, че има време само колкото да напише три изречения в тетрадката си. Следващия път светлината му стигна само за две изречения. Започна да пропуска храненето, само и само да му остане малко време за червената тетрадка, а към подноса се обръщаше чак след като гладът ставаше непоносим. Но времето на светлината продължаваше да се свива и много скоро едва му стигаше за хапка или две, преди мракът отново да се е върнал. Дори и не помисли да щракне електрическия ключ, защото отдавна бе забравил за него.

Нарастващата продължителност на мрака съвпадаше с намаляващия брой на изписаните страници в червената му тетрадка. Малко по малко Куин приближаваше края. В един момент осъзна, че колкото повече пише, толкова по-скоро ще дойде времето, когато няма да има какво да пише. Взе много да умува и внимателно да претегля думите си, като се мъчеше да се изрази колкото е възможно по-икономично и по-ясно. Дори съжали, че е опропастил толкова много страници в началото на червената си тетрадка и въобще, че е загубил толкова време и празни листове със случая „Стилман“. Защото случаят беше вече част от неговото далечно минало и той дори рядко се сещаше за него. Той бе просто мост към друго място в неговия живот и сега, след като вече го бе преминал, смисълът му бе изчезнал. Куин повече не се интересуваше от себе си. Пишеше за звездите, за земята и надеждите си спрямо човечеството. Усещаше, че думите са откъснати от него, че вече са част от големия свят извън него, че са така действителни и самородни като всеки камък, езеро или цвете. Те вече нямаха нищо общо с него. Спомни си момента на своето раждане и как нежно го изтеглиха от утробата на майка му. Спомни си безкрайното внимание на света и на всички хора, които някога бе обичал. Вече нищо друго нямаше значение, освен красотата на всичко това. Искаше да продължи да пише за нея и невъзможността да го прави го изпълваше с болка. Въпреки това опита се мъжки да посрещне края на червената тетрадка. Замисли се дали пък ако светлината никога повече не се върне, не би могъл да пише без писалка, да се научи да говори, вместо да пише, да изпълва мрака с гласа си, да изпуска думите във въздуха, да ги мята срещу стените или навън в града.

Последното изречение в червената тетрадка гласеше: „Какво ли ще се случи, когато не остане и страница в червената тетрадка?“

Оттук нататък историята става много неясна. Информацията изчезва и събитията, които следват подир това последно изречение, ще останат докрай неизвестни. Би било глупаво дори да се опитваме да ги отгатнем.

През февруари кацнах у дома след едно пътуване до Африка, броени часове преди над Ню Йорк да се извие силна снежна виелица. Още същата вечер се обадих на приятеля си Остър и той ме покани веднага да му отида на гости. В гласа му имаше нещо толкова настоятелно, че не посмях да откажа, въпреки че бях капнал от умора.

Като отидох, Остър ми разказа малкото, което бе успял да научи за Куин, и продължи със странния случай, в който случайно се бе замесил. Чувствал се обсебен от него, така рече, и настояваше да чуе моето мнение по въпроса. След като го изслушах, ядосах му се, че се бе отнесъл така безразлично към Куин. Скарах му се, че не се е помъчил да изиграе по-съществена роля в тези събития, че не е направил нищо, за да помогне на човека, който очевидно е имал неприятности.

Остър като че взе думите ми присърце. Всъщност, каза той, точно затова ме извикал. Чувствал се гузен и имал нужда да се разтовари пред някого. Каза, че аз съм бил единственият човек, на когото имал доверие.