Пол Остер - Нюйоркска трилогия

Умът му се зарейва като в безпътица, спира ту на едно, ту на друго, но в крайна сметка се установява върху бъдещата мисис Блу. Тази вечер двамата се канеха да излязат заедно, спомни си той, и ако не беше Уайт, който така неочаквано цъфна в кантората му сутринта с предложение за работа, сега щеше да бъде с нея. Първо в Китайския ресторант на Тридесет и девета улица, където щяха да се мъчат с дървените клечки и да си държат ръцете под масата, а след това да отидат на двойната прожекция в „Парамаунт“. За един кратък миг той вижда лицето й с кристална яснота (как се смее с наведени очи, уж се срамува) и разбира, че много повече му се иска да бъде с нея, отколкото да кисне в тази малка стая Бог знае още колко време. Решава да й звънне по телефона, за да си побъбрят, после се разколебава и накрая съвсем се отказва. Не иска да изглежда слаб. Ако тя почувствува колко много я желае, той ще загуби предимството си и от това няма да излезе нищо добро. Мъжът винаги трябва да бъде по-силният.

Блак вече е разчистил бюрото си и на мястото на тетрадката му се мъдри чиния. Вечеря. Седи и бавно дъвче, зяпа разсеяно през прозореца, както и преди. При вида на храната Блу се сеща, че е гладен, и отива да тършува из кухнята. Избира някаква яхния в консерва, стопля я и обира соса й с филия бял хляб. Надява се, че след вечеря Блак ще излезе да се поразходи, и за миг се въодушевява, когато наистина забелязва някакво раздвижване в стаята му. Но в крайна сметка нищо. След петнайсетина минути Блак отново сяда зад бюрото си, този път чете книга. От едната му страна свети лампа и сега Блу може по-добре да огледа лицето му. Решава, че са почти връстници, плюс-минус една-две години. Което ще рече, трийсет без малко или малко отгоре. Лицето на Блак му харесва, макар да не открива в него нищо забележително, което да го открои от хилядите други лица, които човек среща всеки ден. Това го разочарова, но той продължава тайно да се надява, че ще открие друго потвърждение за лудостта на Блак. Блу поглежда през бинокъла и прочита заглавието на книгата, която Блак чете. „Уолдън“ от Хенри Дейвид Торо. Блу не я е чувал, но внимателно вписва заглавието в тефтерчето си.

Така до края на вечерта — Блак чете, Блу го наблюдава. Времето минава и Блу се отчайва все повече и повече. Не е свикнал да бездейства и сгъстяващият се наоколо мрак започва да му действува потискащо. Предпочита да е в движение, да кръстосва от място на място, да върши нещо. Не съм тип Шерлок Холмс, оплакваше се той на Браун, когато шефът му възлагаше работа на едно място. Дай ми нещо, дето да се развъртя. А сега, когато сам си е шеф, ето какво му се пада: случай, в който просто не можеш да си отлепиш задника от стола. Защото да наблюдаваш как някой чете и пише означава точно това. Ако иска да разбере какво става, на Блу не му остава нищо друго, освен да се опита да проникне в главата на Блак и да узнае намеренията му, а това, разбира се, е невъзможно. Ето защо полека-лека се оставя на собствените си блуждаещи мисли, които го връщат към отминалите дни. Назад към Браун и някои от случаите, върху които бяха работили заедно. Все още ясно си спомня големите им „удари“. Например аферата Редман. Тогава пипнаха банковия касиер, дето беше задигнал четвърт милион долара. За целта Блу се престори на букмейкър и подлъга Редман да залагат заедно. Впоследствие парите бяха открити точно в липсващите сметки и човекът си получи заслуженото. Още по-интересен беше случаят Грей. Грей изчезнал. След година и половина пълна неизвестност жена му беше вече готова окончателно да го отпише като покойник. Блу направи издирването по всички правила и обичайните канали, но без никакъв резултат. И тогава, тъкмо когато се канеше да напише последния си доклад, той попадна на Грей в един бар, точно на две преки от мястото, където се намираше съпругата му, напълно убедена, че мъжът й никога вече няма да се върне. Името на Грей беше станало Грийн, ала Блу знаеше, че въпреки всичко това е Грей, защото от три месеца насам навсякъде носеше със себе си снимка на човека и знаеше лицето му наизуст. Излезе, че е случай на амнезия. Блу върна Грей на жена му и въпреки че той не успя да си я спомни и продължи да нарича себе си Грийн, все пак много я хареса и след няколко дни й предложи брак. Така че мисис Грей стана мисис Грийн, омъжи се за собствения си съпруг втори път и докато Грей продължаваше да не си спомня нищо от миналото и упорито отказваше да признае, че има нещо, което да не си спомня, това съвсем не му пречеше да си живее превъзходно в настоящето. Грей беше работил като инженер в предишния си живот, а под името Грийн се бе преквалифицирал на барман в същия онзи бар, на две преки от дома си. Обичаше да прави коктейли, както сам твърдеше, да разговаря с клиентите си и нещо повече — не можеше да си представи да върши друга работа. Роден съм за барман, заяви той на Браун и Блу по време на сватбеното си тържество, а кои са те да му казват какво да прави с живота си?