Пол Остер - Нюйоркска трилогия

Така беше в доброто старо време, припомня си Блу, зазяпан в Блак, който угаси светлината в отсрещната си стая. Накъдето и да се обърнеш — все неочаквани обрати и забавни съвпадения. Е, за съжаление не всеки случай е вълнуващ. Но човек трябва да приема и хубавото, и лошото в този живот.

На следващата сутрин Блу, вечният оптимист, е в отлично настроение. Отвън снегът е покрил тихата уличка и всичко е побеляло. Изчаква Блак да закуси на масата си до прозореца и да прочете още няколко страници от „Уолдън“, после го мерва в противоположния край на стаята, а когато отново се приближава до прозореца, вече е облечен за излизане. Часът е осем и нещо. Блу припряно мята върху себе си палтото, шала и шапката, нахлузва си обувките и изхвръква на улицата минутка след Блак. Навън цари покой, толкова е тихо, че се чува как снежинките леко кацат върху клоните на дърветата. Няма жива душа и стъпките на Блак оставят чифт съвършени отпечатъци по белия тротоар. Блу завива след тях и зад ъгъла зърва Блак лениво да се поклаща надолу по улицата, сякаш се наслаждава на времето. Не се държи като човек, който иска да избяга, мисли си Блу, и сам успокоява крачка. Две улици по-надолу Блак влиза в магазин за хранителни продукти, мотае се вътре двайсетина минути, след което излиза, натоварен с два препълнени кафяви книжни плика. Без да обръща внимание на Блу, който се е скрил в отсрещния вход, тръгва обратно към улица „Ориндж“, като старателно следва собствените си стъпки. Запасява се за лошото време, промърморва Блу под нос. С риск да го изпусне, той също влиза в магазина. Ако това не е някаква клопка, мисли си Блу, и Блак не възнамерява да захвърли пликовете още зад първия ъгъл и да си плюе на петите, той би трябвало отново да се върне вкъщи. Блу пазарува набързо, отбива се в съседната будка, избира един вестник и няколко списания и се прибира в стаята си на улица „Ориндж“. Разбира се, Блак вече е седнал зад бюрото до прозореца и пише в същата тетрадка, както и предишния ден.

Поради снега видимостта е много лоша и Блу с мъка различава какво става в стаята на Блак. Дори бинокълът не помага. Денят е мрачен, не спира да вали и фигурата на Блак едва се мержелее в стаята като сянка. Блу се приготвя за дълго чакане, грабва вестника и списанията и се настанява удобно. Той е ревностен читател на „Истински детектив“ и с нетърпение го очаква всеки месец. Сега, когато има толкова много време на разположение, изчита новия брой от кора до кора. Не пропуска дори кратките съобщения и реклами. Сред многобройните материали за гангстери и ченгета открива малка статия, която така дълбоко се врязва в ума му, че и след като е оставил списанието, продължава да занимава мислите му. Преди около двайсет и пет години в някаква горичка край Филаделфия било намерено убито момче. Въпреки че навремето полицията веднага се заела със случая, не успяла да открие абсолютно никакви улики. И не само че липсвали заподозрени лица, но и тялото на момчето останало неидентифицирано. Кое е, откъде е дошло, какво е правило там — всички тези въпроси увиснали без отговор. В крайна сметка диренето било преустановено и ако не бил следователят, който отговарял за аутопсията на момчето, случаят щял да потъне в пълно забвение. Този следовател, на име Голд, взел присърце убийството. Преди момчето да бъде погребано, той направил маска на лицето му и оттогава посвещавал всеки свободен миг от времето си на тази мистерия. След двайсет години, вече на възраст, той се пенсионирал и изцяло се отдал на работата върху въпросния случай. Но нещата така и не потръгнали. Не успял да постигне никакъв напредък, нито с милиметър да се приближи към разрешаването на загадката. Статията в „Истински детектив“ оповестява предложението му за награда от две хиляди долара на всеки, който може да му предостави информация за момчето. Публикувана е и едрозърнеста ретуширана снимка на човек, който държи в ръцете си маската на жертвата. Погледът му излъчва такава страстна молба, че Блу с мъка откъсва очите си от него. Голд вече е престарял и се страхува, че ще си отиде от този свят, без да е разкрил виновника. Това истински трогва Блу. Ако можеше, той веднага би изоставил сегашната си задача, за да помогне на Голд. Такива хора не се срещат под път и над път, мисли си той. Ако момчето е негов син, подобна преданост би имала обяснение — най-обикновена жажда за мъст и всеки би го разбрал. Но Голд въобще не е познавал момчето, така че липсва лична заинтересованост, няма никаква тайна подбуда. И именно това поразява Блу. Голд просто отказва да приеме един свят, в който убийството на дете може да остане ненаказано, дори когато самият убиец сигурно вече е мъртъв. Той е готов да пожертвува собствения си живот, собственото си щастие и спокойствие само и само да поправи тази неправда. Блу се замисля за малкото момче, опитва се да си представи как точно се е случило, опитва се да почувствува онова, което може би е преживяло, и тогава изведнъж му хрумва, че убиецът трябва да е бил един от родителите, защото иначе момчето би фигурирало в списъците на избягали от къщи деца, данни за които дават самите родители. Това още повече усложнява нещата, мисли си Блу, и от самата мисъл му става гадно и отвратително, както сигурно се е усетил и Голд; и изведнъж си дава сметка, че преди двайсет и пет години той също е бил малко момче и че ако другото дете бе живяло, сега то щеше да е на неговата възраст. Можеше да се случи и на мен, мисли си той. Онова момче можех да бъда и аз. И като не вижда какво друго може да направи, изрязва снимката от списанието и я забожда на стената над леглото си.