Пол Остер - Нюйоркска трилогия

Все пак тази вироглава идея продължава да го изкушава и минава време, преди Блу окончателно да я потисне. Връща се в самото начало и тръгва отново по следите на случая, бавно, стъпка по стъпка. Решен стриктно да изпълни това, което се очаква от него, той с мъка съчинява сводката в стария му познат стил, като поднася всеки детайл така точно и педантично, че загубва немалко часове, преди да успее да я изчисти от словесните излишъци. Когато прочита резултата, признава, че всичко изглежда съвсем достоверно. Но защо тогава се чувствува толкова неудовлетворен, толкова ядосан на написаното? Казва си: това, което се случи, всъщност не е това, което се случи. За първи път след толкова години на писане на сводки той открива, че думите не му вършат работа, нещо повече, те всъщност замъгляват обекта, който се опитват да назоват. Блу оглежда стаята, като спира вниманието си последователно на различни предмети. Вижда лампата и си казва, лампа. Вижда леглото и си казва, легло. Вижда бележника и си казва, бележник. Нищо няма да излезе, ако нарека лампата легло, мисли си той, или леглото — лампа. Не, тези думи добре пасват на нещата, за които се отнасят, и в мига, в който Блу ги произнася, чувствува дълбоко удовлетворение, сякаш току-що сам е доказал съществуването на света. После поглежда към апартамента отсреща и вижда прозореца на Блак. Тъмен е. Блак спи. Това е проблемът, казва си Блу, като се опитва сам да се окуражи. Това и нищо друго. Ето, той е там, но не се вижда. А дори когато се вижда, изглежда сякаш светлините са загасени.

Пъхва сводката в един плик и излиза, върви до ъгъла и го пуска в пощенската кутия. Може и да не съм най-умният човек на света, казва си той, но правя каквото мога, правя каквото мога.

Снегът започва да се топи. На следващата сутрин слънцето е блеснало ослепително и рояци врабчета огласят квартала. Блу се заслушва в звучния капчук, който шумно барабани по тротоара, потропва по стъклата и клоните. Ето, пролетта настъпва. Още няколко седмици, казва си той, и всяка сутрин ще бъде като днешната.

Блак също се изкушава от хубавото време и разширява периметъра на разходките си. Блу, разбира се, го следва. Ходенето му доставя огромно удоволствие и само се моли Блак да не свърне обратно, преди да е успял да поизмори краката си. Не е трудно да се досети човек, че той винаги е бил голям „пешеходец“. Сутрешният въздух и бързата крачка го изпълват с радост. Докато кръстосват из тесните улички на Бруклин Хайтс, Блу забелязва, че Блак се отдалечава все повече от дома. Но изведнъж настроението му помръква. Блак тръгва по стълбите, които водят към алеята за пешеходци на Бруклинския мост, и Блу решава, че той ще се хвърли във водата. Такива неща се случват, казва си той. Човек се изкачва до най-високата точка на моста, вятърът го пронизва, той поглежда за последен път света, после облаците в небето и скача, а от плясъка във водата костите му изпукват, тялото му се разчупва. Като си представя това, Блу отмалява и си казва, че трябва да бъде нащрек. Ако нещо започне да се случва, решава той, ще излезе от ролята си на неутрален наблюдател и ще се намеси. Защото не иска Блак да умре — не още.

Много години са изтекли, откакто Блу е минавал по Бруклинския мост пеша. Последния път, тогава още съвсем малък, беше с баща си и споменът за този ден отново го навестява. Баща му го е хванал за ръка и той върви плътно до него, заслушан в равномерния тропот на колите по стоманеното трасе под тях, и тогава, спомня си той, казва на баща си, че шумът му напомня жуженето на огромен рояк пчели. Вляво е Статуята на свободата; вдясно е Манхатън, а високите му сгради, огрени от сутрешното слънце, приличат на видения. Баща му знае много истински събития и когато започне да разказва за паметници и небостъргачи, Блу се чувствува като на дълга фактологическа литургия — имена, дати, политически интриги. Казва му, че по едно време Бруклинският мост е бил най-високият строеж в Америка. Баща му се е родил в годината, когато мостът е бил завършен, и това така здраво се е свързало в съзнанието на Блу, че той винаги го е възприемал почти като негов паметник. Харесваше историята, която Блу старши му бе разказал през онзи ден, докато двамата крачеха към къщи по същата тази дъсчена алея, по която стъпваше сега и той, неизвестно защо, не я бе забравил. Как Джон Роублинг, строителят на моста, премазал крака си между коловете на пристанището и един ферибот броени дни преди окончателно да завърши чертежите си, и умрял от гангрена за по-малко от три седмици. Можело и да не умре, обяснил бащата на Блу, но той категорично забранил всякакво друго лечение, освен хидротерапия, а тя се оказала съвсем недостатъчна. Блу бил поразен от факта, че един човек, посветил и прекарал живота си в строене на мостове над маси вода, за да могат хората да ги прекосяват, без да се намокрят, може да вярва в силата на водолечението. След смъртта на Джон Роублинг, синът му Уошингтън поел работата в качеството си на главен инженер и неговата съдба също била доста любопитна. Тогава Уошингтън Роублинг бил трийсет и една годишен, без никакъв опит, като изключим дървените мостове, които проектирал по време на Гражданската война, но се оказал по-талантлив и от баща си. Скоро след като започнало самото изграждане на Бруклинския мост обаче попаднал в подводен кесон по време на пожар и не могъл да се измъкне в продължение на няколко часа. Когато го спасили, бил вече сериозно поразен от болестта аероемболия, едно изключително болезнено страдание, при което в кръвта се събират съдържащи азот мехурчета. Оживял, но останал инвалид. И така, до края на живота си не излизал от своята стая на последния етаж в една къща в Бруклин Хайтс, където се установил заедно с жена си. Оттам в продължение на много години Уошингтън Роублинг наблюдавал строежа на моста през телескоп, всяка сутрин изпращал жена си долу при работниците с нови указания, рисувал сложни цветни чертежи за чуждестранните работници, които не знаели и дума английски, за да разберат какво точно следва да градят, и най-забележителното е, че през цялото това време мостът такъв, какъвто трябвало да бъде, бил изцяло готов в главата му: всяка каменна или стоманена част от него била вече конструирана в ума му до последната извивка и въпреки че Уошингтън Роублинг никога не бил стъпвал на моста, мостът неизменно присъствал в него, сякаш след всичките тези години се бил вградил в тялото му.