Пол Остер - Нюйоркска трилогия

Блак продължава пеш и след няколко минути се спира за малко пред витрината на една туристическа агенция, която рекламира Белите планини, а после и той взема такси. Късметът на Блу отново проработва и само след няколко секунди той успява да спре друго. Казва на шофьора да кара след таксито на Блак и се отпуска назад, докато двете жълти коли бавно си проправят път през натовареното движение в центъра на града, по Бруклинския мост и най-накрая до улица „Ориндж“. Блу е направо шокиран от цената, а след това ужасно се ядосва на себе си, че вместо Блак не е проследил жената. Би трябвало да се досети, че той ще се прибере вкъщи.

Но настроението му значително се подобрява, когато влиза в къщата и намира писмо в пощенската си кутия. Няма какво друго да е, казва си той, и предположението му се оказва вярно. Отваря плика, докато се изкачва по стълбите — първият чек, пощенски запис със сумата, за която се бяха споразумели с Уайт. Озадачава се все пак, че чекът е анонимен. Защо не поименен и подписан от Уайт? Това кара Блу отново да се върне на старата си хипотеза, че в крайна сметка Уайт наистина е бивш агент, който гледа да покрие следите си, и затова внимава да не остави нищо черно на бяло. Сваля шапката и палтото си и се изтяга на леглото. Блу се чувствува малко разочарован и от това, че докладът му е останал без всякакъв коментар. Като си помисли само колко усилия му костваше, една окуражителна дума нямаше да му е излишна. Самият факт, че парите са изпратени, показва, че Уайт не е недоволен. И все пак — мълчанието не е насърчителен отговор. Щом е така, казва си Блу, значи просто ще трябва да свикна с това положение.

Дните се нижат и отново всичко хлътва в рутинното русло на всекидневието. Блак пише, чете, пазарува в квартала, отива до пощата, от време на време се разхожда. Жената повече не се появява и Блак не отива повече до Манхатън. Блу започва да си мисли, че всеки момент ще получи писмо, уведомяващо го, че случаят е приключен. Жената изчезна, разсъждава си той на глас, и вероятно това бележи краят на историята. Но нищо подобно не се случва. Обстойното описание на сцената в ресторанта не предизвиква специален отговор от страна на Уайт и седмица след седмица чековете продължават да пристигат с неизменна точност. Значи толкова й беше на любовта, казва си Блу. Жената никога не е означавала нищо за него. Просто развлечение.

В този ранен период може да се каже, че умът на Блу е изцяло обзет от двойственост и противоречивост. Има моменти, в които се чувствува в пълно съзвучие с Блак, сякаш двамата образуват едно естествено цяло, и то до такава степен, че за да разбере какви са намеренията на Блак, например дали ще остане в стаята си, или ще излиза, той трябва да попита единствено себе си. По цели дни не си дава труд да погледне през прозореца, нито излиза да проследи Блак по улиците. От време на време дори си позволява самостоятелни разходки, абсолютно уверен, че докато липсва, Блак няма да мръдне от мястото си. Това се превръща в загадка за самия него, но факт е, че в тези си предположения никога не греши и когато го обземе това чувство, не изпитва никакво съмнение или колебание. От друга страна, не всички дни са такива. Има моменти, когато се чувствува напълно дистанциран от Блак, съвършено и безвъзвратно откъснат от него и до такава степен отчужден, че загубва представа всъщност кой е. Самотата го обгръща, затваря го в себе си и заедно с нея идва и един ужас, по-страшен от всичко страшно, което е познавал досега. Озадачава го и това, че може толкова бързо да превключва от едното състояние в другото и дълго време да се мята между тези две крайности, без да знае кое е истинското и кое фалшивото.

След серия особено мрачни дни закопнява за малко човешка компания. Сяда и написва дълго писмо до Браун, като му разказва случая и го моли за съвет. Браун се е оттеглил във Флорида, където прекарва времето си в риболов, и Блу знае, че няма да получи отговор много скоро. И все пак от деня, в който изпраща писмото, започва да очаква отговора с нетърпение, което скоро прераства в мания. Всяка сутрин, час преди да дойде пощата, възложил всичките си надежди на това, което евентуално ще му каже Браун, застава до прозореца и се втренчва в ъгъла, зад който трябва да се появи пощаджията. Какво точно очаква от това писмо, не е съвсем ясно. Блу дори не си задава този прост въпрос, но то със сигурност е нещо много важно, нещо като флуоресциращи, изключителни думи, които ще го върнат в света на живите.