Пол Остер - Нюйоркска трилогия

Дотук добре. Блак плаща книгите си, Блу плаща своята и разходката продължава. Блу все очаква да се появи някакъв модел на повторение, някаква улика да се изпречи на пътя му и да го отведе до тайната на Блак. Но той е достатъчно честен, за да се самозалъгва, и знае, че засега нищо подобно няма. За първи път обаче не се обезкуражава. Всъщност колкото по-сериозно се опознава, по-ясно разбира, че общо взето това го въодушевява. Има нещо приятно в това да живееш в неизвестност, открива той, вълнуващо е да очакваш нещо да се случи, без да знаеш какво. Държи те в напрежение, мисли си той, и вреда от него няма, нали така? Нащрек и на пръсти, бдителен и готов за всичко.

Едва помислил си това, и не щеш ли — ново развитие на нещата. Случаят поднася първата си изненада. Блак завива зад един ъгъл, преполовява пресечката, двоуми се кратко, като че ли търси непознат адрес, връща се малко назад, продължава и след секунда-две влиза в един ресторант. Без много да му мисли, Блу влиза след него, защото в края на краищата сега е обед и хората трябва да се хранят, но той все пак успява да забележи, че Блак се озърта като човек, който за пръв път идва тук, което пък на свой ред означава, че Блак има среща. Вътре е притъмнено, повечето от масите са заети, пред бара са се скупчили доста хора и словоохотливата им глъч изпълва въздуха, а от дъното долита звън на сребърни прибори и подрънкването на чинии. Мястото изглежда скъпо, мисли си Блу, стените са облицовани с ламперия, покривките са чисто бели и той решава да поръча нещо малко. Свободни маси, слава Богу, има и той заема изключително удобна позиция, от която, без да се навира в лицето на Блак, може отблизо да следи всеки негов жест. Блак вдига ръка с два пръста, за да покаже на келнера, че иска две менюта, а след малко широко се усмихва на жена, която прекосява салона, спира до неговата маса, целува го по бузата и сяда. Жената е много хубава, мисли си Блу. Доста слаба за неговия вкус, но все пак хубава. После пак си казва: сега вече интересното започва.

Жената обаче е с гръб към Блу и той не може да наблюдава лицето й по време на обяда. Докато се справя с бифтека „Солсбъри“, той си мисли, че може би най-първото му и съвсем интуитивно предположение ще излезе вярно, а именно че в края на краищата става дума за изневяра. Блу вече си представя какво ще пише в следващото изложение и с удоволствие започва да подбира фразите, с които ще опише видяното. Сега, когато в случая се намесва и второ лице, той знае, че ще трябва да се вземат някои решения. Например: ще продължи ли да следи само Блак, или ще се прехвърли и на жената? Това би могло да поускори нещата, но в същото време и да даде възможност на Блак да се измъкне, и то завинаги. С други думи, тази среща с дамата димна завеса ли е или не? Част от случая ли е или не? Съществен факт ли е или случайно обстоятелство? Блу се замисля над тези въпроси, но решава, че все още е много рано за отговор. Да, може да е едното, казва си, но може да е и другото.

Някъде по средата на обяда обаче нещата като че ли се влошават. Лицето на Блак се натъжава и след миг жената сякаш се разплаква. Поне такова е впечатлението му от внезапната промяна в положението на тялото й: раменете й се отпускат, главата клюмва, по всяка вероятност е покрила лицето си с ръце, гърбът й едва забележимо потреперва. Би могло да бъде и смях, разсъждава Блу, но тогава защо Блак ще изглежда толкова нещастен? Прилича на човек, пред когото земята като че ли току-що е зейнала да го погълне. След миг жената извръща лице от Блак и Блу я зърва в профил: разбира се, сълзи, мисли си той, вижда как попива очите си със салфетка, а върху бузата й лъщи зацапан грим. Тя се изправя рязко и тръгва към дамската тоалетна. Сега отново нищо не препречва зрителното поле на Блу и като вижда тази тъга в лицето на Блак, този израз на крайно униние, сърцето му се свива. Блак вдига очи към Блу, но очевидно не вижда нищо, а след миг заравя лице в шепите си. Блу се мъчи да отгатне какво става, но напразно. Като че ли между тях всичко е свършено, мисли си той, сам обзет от някакво фатално усещане. Но може да се окаже и най-невинно спречкване.

Жената се връща, изглежда малко по-добре и двамата седят така известно време, без да говорят, без да се докосват до храната. Блак въздъхва един-два пъти, зареял поглед напред, и най-накрая дава знак да му донесат сметката. Блу прави същото и ги проследява навън. Забелязва, че Блак я е хванал подръка, но това все още нищо не значи, казва си той. Вървят по улицата в пълно мълчание, а като стигат до ъгъла, Блак махва на едно такси. Отваря й вратата и преди да се качи, нежно я погалва по бузата. В отговор тя му се усмихва окуражително, но не разменят нито дума. Тя сяда на задната седалка, Блак затваря вратата и таксито потегля.