Пол Остер - Нюйоркска трилогия

Блу обаче не си пада много по измислиците. Предпочита да знае голата истина. Но на този ранен етап сам разбира, че е нужно търпение. Малко по малко навлиза в новата си работа и с всеки изминал ден се чувствува все по-уверен и по-готов да се примири с дългото чакане.

Мисли за бъдещата мисис Блу от време на време нарушават блажения душевен мир, който е на път изцяло да го обземе. Блу чувствува липсата й повече от всякога и в същото време нещо му подсказва, че нещата никога вече няма да бъдат както преди. Откъде идва това усещане, не знае. Замисли ли се за Блак, неговата стая и случая, върху който работи, той е сравнително спокоен и доволен, докато мисълта за бъдещата мисис Блу всява в сърцето му смут и паника. Спокойствието му мигом се превръща в мъка и той като че ли пропада в дълбока черна пещера, от която измъкване няма. Почти всеки ден го гложди изкушението да вдигне телефона и да й се обади, защото си мисли, че може би истинското докосване до нея ще развали магията. Но дните отминават и той все не се обажда. Това също го тревожи, не си спомня друг път да е изпитвал такова нежелание да направи нещо, което несъмнено иска да направи. Променям се, казва си той. Малко по малко, но вече не съм същият. Това откритие отначало го ободрява, но впоследствие оставя у него усещането, че е станал съвсем непознат на самия себе си. Дните отминават и бъдещата мисис Блу все по-натрапчиво обсебва мислите му, особено нощем. В мрака на стаята, легнал по гръб с отворени очи, той си припомня тялото й сантиметър по сантиметър, като започва с ходилата и глезените и тръгва нагоре по краката, по бедрата, изкачва се до корема и плъзва към гърдите, където блажено потъва в еластичната им мекота, после я обхожда отзад — бутовете, гърба, най-накрая стига шията и там се сгушва под кръглото й усмихнато лице. Какво ли прави сега, пита се понякога той. И какво ли си мисли за всичко това? Но никакъв отговор не го задоволява. Докато в случая с Блак е способен да измисли милиони истории на базата на оскъдните факти, при бъдещата мисис Блу всичко е мълчание, объркване и празнота.

Идва денят, когато трябва да напише първото си сведение. Блу не е вчерашен, а и подобни писания винаги му са се удавали. Неговото правило е да се придържа към външните факти, като представя събитията така, че всяка дума точно да съответствува на описвания обект, без да оставя място за каквито и да е неясноти. За него думите са големи прозрачни стъкла, които стоят между него и света и които никога не са пречили на видимостта му, никога не си е личало, че ги има. Е, на моменти стъклото може и да се е позамъглявало тук-там и Блу е трябвало да го лъсне, но попадне ли на точната дума, всичко на мига се е прояснявало. Използвайки записките, за да опресни паметта си и да отсее най-смислените оценки, той се опитва да изгради логично и праволинейно цяло без празноти, но и без украса. Във всички негови досегашни сведения конкретните действия са преобладавали за сметка на тълкуванията. Например: Обектът измина разстоянието от Кълъмбъс съркъл до Карнеги хол. Нито дума за времето, за движението по улиците, за настроението или вида на обекта. Сводката се ограничава единствено до известните и доказуеми факти и не се прави никакъв опит да се мине отвъд тази граница.

Изправен пред фактите на случая с Блак обаче, Блу усеща, че е в затруднено положение. Бележникът, разбира се, е пред него, но погледне ли написаното, с разочарование установява невероятна оскъдица от данни. Думите му, вместо да черпят сила от фактите, за да ги възпроизведат още по-плътно и осезаемо, сякаш сами ги разтварят, за да изчезнат напълно. Никога преди не му се е случвало подобно нещо. Поглежда към отсрещната страна на улицата и вижда Блак, седнал както обикновено на бюрото си. В този момент Блак също гледа през прозореца и тогава на Блу му хрумва, че повече не може да разчита на старите методи на работа. Улики, предварителна подготовка, рутинни разследвания — тези неща тук вече не играят никаква роля. Просто не важат. Но когато се опитва да измисли нещо друго, не стига доникъде. На този етап Блу може да каже със сигурност само какво случаят не е. Но какво е, за него е все още тайна.

Блу слага пишещата си машина върху масата и отчаяно се мъчи да роди някакви нови идеи, които да му помогнат в непосредствената задача. Мисли си дали едно достоверно описание на изминалата седмица не трябва да включва и всички истории, които сам си е съчинил по случая Блак. Като няма какво толкова да докладва, тези пътешествия в света на измислиците биха могли да пооцветят сивотата на останалите зад гърба му седем дни. Но бързо отхвърля хрумването, защото те нямат нищо общо с Блак. В края на краищата това не е историята на моя живот, казва си той, и от мен се очаква да пиша за Блак, а не за себе си.